ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 12-та гл. І част
„И голямо знамение се яви на небето.“
„И голямо знамение“ – на иврит „знак“ (виж Бит.1:14; ср. Лука 21:11) или „знаме“ (виж Исая 18:3). Небесата общували със Земята посредством видения [у царе, жреци и пророци (ср. Осия 12:10)] и небесни знамения (космически събития; чудеса), като важни сигнали. [В изключително редки моменти в човешката история планетата Венера заставала на фона на (сякаш вътре в) най- ярката и голяма звезда на небето Сириус и това голямо знамение на небето - своеобразен ключ за началото на съдбоносни събития по Земята, било същността на устното предание-спомен на племето Догони, от Мали, Африка (а не познанието, че Сириус е двойна звездна с-ма). В митологията на Бозо (етническа група, живееща в близост до догоните) звездата Сириус била наричана – „Окото звезда“, именно защото Венера заставала, подобно на зеница, в нея.] [В периода ~2800-2500 г.пр.Хр., в очакване завръщането на „Великия цар“ (Озирис), в Египет, за кратко време трябвало да се изпълни реставриране на Голямата пирамида (ГП) в Гиза - потресаваща строителна кампания, с огромни мащаби и размах. Разказ № 5 в т.н. „Westcar Papyrus“ (съхранява се в Agyptisches Museum Berlin - P. Berlin 3033) съобщава за период на вмешателство на елохими (т.е. на планети) по времето на управлението на фараон Хуфу (Хеопс; ІV Египетска династия).]
„Се яви на небето“ – фразата напомня за звездата появила се на изток при раждането на Исус Христос (ярка светлина от планетата Юпитер през 7-6 г.пр.Хр. на фона на зодиакалното съзвездие „Риби“ - съзвездие, чийто участък на земята била Сирия и в частност Юдея) (виж Мат.2:1,2; Лука 2:12; ср. Числа 24:17). Древните свързвали появата на звезда (особено положение на планета, комета, небесен пратеник - „месия“) като белег за раждане от Небесната Богиня; знак за раждането на нов цар на земята и/или като оповестяване на нова световна епоха (век). Циклите и епохите на гибелта или възраждането на Земята, били оповестявани, чрез големи знамения (лоши или благоприятни знаци) на Небесата. Нова небесна ера - неминуемо означавало и нова земна епоха (век; свят), нов храм (център), ново свещенство, нов цар, ново доминиращо царство (цивилизация) на Земята, и не на последно място - нов календар. {В старозаветната образност Египет е морето, навън (от Египет) е пясъка на пустинята на морето (виж Исая 21:1); Петра/Синай (арея на Нанар/Син, т.е. Луната) е най- високото място в сумрачната (по времето на скитането) пустиня Син (виж Изх.17:1) или Цин (ср. Числа 27:14); Юдея е земята, а хълмът Сион в град Ерусалим е небето. Така, метафорично - „жена на небето“ е Храма на хълма Сион. От град Ерусалим към двора на Храма хората се изкачвали по каменно стълбище. От двора, пак по стълби, се стигало до „Дома Господен“ – Храма. Той имал два отдела. Първият бил наречен Светая и бил достъпен за свещениците, - те служели там. Вторият отдел бил наричан „девир“ [озн. „оракула“; мястото на „говорещия“, където Господ говорил на Мойсей, на царете на Юда, и на пророците (виж Евр.1:1)] или „двир“ - Светая Светих. Там стоял престолът на Яхве. Кивотът бил поставен (и левитирал на известно разстояние) над „Ебен ха Шетиа“ – „Камъкът на основанието“, основополагащият камък на Храма и така допълнително стоял по- високо, и се явявал най- високото възможно място (ср. 3Царе 6:8). В Псалмите има т.н. „песен на възкачванията“ (виж Псалми от 120-ти до 134-ти, всеки 1-ви ст.) - песни, пети от хората, когато са се качвали по стълбите на Храма. Получавало се своеобразно „въздигане“, „възлизане“. Когато царят или първосвещеникът влизали там, те образно се възкачвали в небесни места, стоели пред лицето на Яхве (ср. Ерем.23:18,22).} [Устройството на Израилевото светилище било своеобразна карта: - дворът бил градината на Едем; бронзовият жертвеник - ГП; медният умивалник - червеното море; трапезата с хлябовете в Светая („Помещението на Юпитер“) - присъствието на Юпитер/Яхве във всяко едно от 12-те зодиакални съзвездия; менората - 7-те основни звезди на съзвездието Орион; кадилният олтар - планината Синай/Петра; завесата - р. Йордан; Светая Светих („Възвишената стая на Слънцето“) - планината Сион.]
„Жена, облечена със слънцето, и луната под нозете й, и на главата й венец от дванадесет звезди.“
В древен Египет богинята Nut била отъждествявана с „Млечния път“, който, когато „бъде наблюдаван напълно в продължение на една година, наподобява външния вид на жена (облечена) в тънка прозрачна роба“. Мястото на „Великия разрив“ (там където „Млечният път“ се разделя) бил възприеман като разделянето на краката на тази „жена“ в небето. А положението на съзвездието „Лебед“ пък отговаряло на чатала на „жената“ (Nut). В множество различни култури в/у женски фигурки били поставяни кръстчета на мястото на гениталиите им. Кръстът на съзвездието „Лебед“ („Северен кръст“) бил в ролята на вулвата на „Космическата Майка“, а звездата „Денеб“ (най- ярката от съзвездието „Лебед“) се намирала в позицията на родовия канал на небесната богиня; останалите звезди пък насочвали погледа м/у нейните отворени бедра. (за още виж ст. „The Mythology of Nut and the Birth of Ra“, Ronald A. Wells, Published: Helmut Buske Verlag GmbH, Studien zur Altagyptischen Kultur, Bd. 19, 1992, s. 305-321) [В китайската астрономия се споменава за важен астеризъм (фигура от звезди), наречен „Tianjin“ (или „T’ientsin“) - „Бродът на небето“. Той е съставен от девет звезди от съзвездието „Лебед“. Замислен е като място на пресичане, където „Млечният път“, разглеждан като „божествената река“ или „реката от звезди“, се разделя на две, поради наличието на „The Great Rift“ („Великият разрив“).]
Спрямо Светая Светих на Храма в град Ерусалим специфично подреждане на Луната, Венера и Слънцето се случва веднъж на всеки осем години (една Венерина „седмѝца“ е 8 земни години) в деня на зимното слънцестоене. А изключително рядката конфигурация по вертикална права линия в небето на: - най- отгоре - звездата „Meissa“ (на староегипетски - „Heka“) [главата на небесния цар-месия, чиято издигната десница е звездата „Betelgeuse“, а издигната левица (лявата ръка) е звездата „Bellatrix“ (виж Дан.12:7)] от съзвездието „Orion“ (човека над реката), - в средата - центърът на Галактиката „Milky Way“ [чиито милиарди звезди образуват водата на реката (виж Дан.12:6)], - по- долу - звездата „Deneb“ от съзвездието „Cygnus“ („Лебед“ или „Северен кръст“), - в една линия със - Михаил/Венера и Гавриил/Луната под нея, с Яхве/Юпитер (който застава на кръста), и малко по- късно - и с изгряващото Слънце, гледани от хълма Сион, на третия ден след Пасхата (на 17-я ден от първия месец), се случва веднъж на няколко хиляди години [веднъж на 2880 години - една Венерина „голяма година“ (8х360 години)?; за последно това се случило в 740 г.пр.Хр. (виж Исая 6:1-5) и би трябвало да се случи отново през 2141 г.сл.Хр.?]. В оня ден неземна, комплексна светлина е слизала по тази своеобразна небесна ос (стеснен път) и е изпълвала помещението на пре- святото място [сноп от небесни лъчи, като пръстите на ръка на човек (ср. Дан.5:5) са се появявали и са пишели във вътрешността на сърцето (ср. Ерем.31:33) - вътре в специалния кристал „Божие дело“ (виж Изх.32:16), наричан „Книгата на живота“ (виж Пс.69:28)]. [Древните египтяни споменавали деня на зимното слънцестоене като „mswt Re“ („раждането на Re“); началото на годината. Съзвездието „Лебед“ било разглеждано не просто като утробата на звездите, но и като мястото на космическото сътворение - източникът на божествения звук или вибрация, от която възникнала Вселената; сътворение чествано всяка зима, в деня на зимното слънцестоене, с прераждането на слънчевото яйце, „изпуснато“ („изпадащо“) от космическия родов канал на небесната „жена“ Nut. (за още виж ст. „Re and the Calendars“, Ronald A. Wells, in „Revolutions in Time: Studies in Ancient Egyptian Calendrics“, ed. Anthony Spalinger, Van Siclen Press, San Antonio, 1994, pp. 8, 20)]
Но богините Nut и Hathor (планетата Венера) споделяли много от своите атрибути. В един смисъл „жената“ на небето в Откр.12:1,2 е Венера. Във Вавилон планетата Венера била почитана като част от триединството: - Венера, Луната и Слънцето. Тази триада станала „Вавилонската Света Троица“ още през ХІV в.пр.Хр. В особен смисъл (белият гълъб) Венера в небето била защитник (с крилата си) над Земята Юдея и по- точно – над пре- светото място, в/у което слизал божествения огън („ka·bo·wd“ „Славата“). - „Коя е тая, която поглежда като Зорницата, красива като Луната, чиста като Слънцето, страшна като войска със знамена.“ (П.Песн.6:10). В друг смисъл „Жената“ - това е Храма на хълма Сион, „красивата човешка дъщеря“ (виж Бит.6:4), „дъщерята на Сион“ (виж Пс.9:14; Исая 10:32), „Ерусалимската дъщеря“ (виж 4Царе 19:21) – все имена, които старозаветните пророци използвали за Храма в град Ерусалим. [През есента на 731-ва г.пр.Хр. Слънцето навлязло в зодиакалното съзвездие „Дева“. По времето на есенните празници - „Йом Кипур“ и „Шатри“, планетата Венера зрелищно пресякла небето на фона на Слънцето в „Девата“. Накрая в съзвездието „Дева“ застанал и Юпитер. Това било знамение на небесата, при което на древните им се струвало, че облечената в Слънцето Дева ражда Синът-Цар Юпитер/Яхве. (Древните вярвали, че планетите са „децата“ родени от съзвездията и в такъв смисъл били техни образи или аналози.) Девет месеца по- рано, чрез пр. Исая, Бог дал пророчество (че ще се случи знамение във висините горе) на цар Ахаз и на дома Давидов (виж Исая 7:10-14). В посоченото време и съпругата на пр. Исая му родила първороден син, когото нарекли Емануил (виж Исая 7:14,15; 8:3,4).]
{В шумерския мит „The Birth of Wood and Reed“ е записано: - „Чистата млада жена яви (показа) себе си на чистите Небеса.“ (виж „Apocrypha: The Sumerians and Akkadians“, Ch. 2 - „The Separation of Heaven and Earth“, § 2) В шумерският текст - „Мит за Етан и орела“ (~ 2300 г.пр.Хр.) е записано: - „Приятелю, този бог ми показа [още един (друг; различен) сън]. Ние преминахме през входа на портата на Anu, Ellil и Ea. Поклонихме се заедно, ти и аз. Преминахме (и) през входа на портата на Sin, Shamash, Adad и Ishtar, Поклонихме се заедно, ти и аз. Аз видях дом с прозорци, които не бяха запечатани (затворени; залостени). Аз ги избутах и влязох вътре. Там седеше (обитаваше) удивителна Дева (девица), украсена с корона на главата, с прекрасно лице. Там стоеше и престол, и земята беше добре стъпкана [т.е. основата му (на престола) бе здраво утвърдена]. Под престола седяха (се бяха притаили; бяха приклекнали) ръмжащи лъвове (стражи). Когато се приближих лъвовете скочиха върху мен. Обзет (обхванат; изтръпнал) от страх, аз (отново) се пробудих.“ (виж „The Myth of Etana“, Tablet IV) В шумерските митове специалните, излъчващи сияние, камъни/кристали „МЕ“ притежавали Силата, която правела възможно осъществяването на „гис-хур“ („плана“, „проекта“) на върховния бог An (Anu). Тези кристали „МЕ“ гарантирали просъществуването на цивилизацията, на царството. „МЕ“ били древни, трайни, свети и ценни. Мястото, където били поставяни „Огнените камъни на Силата“ било наричано „Divine Lady“ „Божествената Госпожа“ (т.е. мястото на свещеническата служба; храма).} [В египетските „Coffin Texts“, ІV, Spell 316, се говори за Силата/Духа, която слизала от небесата в Голямата пирамида в Гиза, Египет, като за - „the Lady of Glorious“. В еврейското мислене – „утробата“ на „Майката“ (виж Откр.17:5) или „Жената“, била Светая Светих на Храма в Големия град Ерусалим.]
В 4Царе 23:4,5 заедно със Слънцето, Луната и 12-те зодиакални съзвездия, се споменава и „Ашерата“ (Астарта; Ищар) - „небесната царица“ (ср. Ерем.44:17-19). {В индуската митология богинята на времето и промяната е Дурга/Кали (Венера). В шумерските епоси „Magnificent Queen“ e Ninmah (по- късно преименувана на Ninhursag – „майката на боговете в дълбините“). В иконографията Ninhursag [името „Нин-хар-саг“ означава „Владетелката на Главната планина“ и идва от Месопотамския мит „Lugal-e“ (~ ХХІ в.пр.Хр.); нейният еквивалент в Египет била богинята Hathor, чието име означава - „тя, чийто дом е там, където са орлите“ (домовете-пирамиди)] е представена от знак, наподобяващ гръцкия символ „Омега“, често придружен с нож. Символът се счита, че представлява матката, а острието (ножа) – инструмента, който използвали за прерязване на пъпната връв. Двата знака символизирали ролята на Ninhursag като богиня-майка. В шумерските традиции тя е Inanna (Венера), а в Египет – тя била Hathor и Великата Isis. Във Вавилон „майката на боговете“ Ищар (Венера) била „звезда“ в троица с „Shamash“ (Слънцето) и „Suen“ (или „Sin“ - Луната). Племената в Южна Америка също зорко следили за циклите на кометата Венера (8х5 и 4х13 год.) из Слънчевата с-ма; в миналото тя застрашително се доближавала до Земята. В Мексико я наричали „сърцето“ на Земята и й принасяли в жертва човешки сърца. В Индия също принасяли човешки сърца на богинята Кали (Венера).}
В Екл.12:2 цар Соломон писал за небесно тяло с име „светлината“, редом до Слънцето и Луната. Това била Венера. Израилтяните свързвали кометата Венера със събитията при Изхода от Египет и със завладяването на Обещаната земя. В особен смисъл Венера била „майката“ на Израил, която „родила“ еврейската нация. [„Въпреки че това не се казва на широкия кръг вярващи, съвременните теолози признават, че в Библията се съдържат много фрагменти, които трябва да се разбират като упоменавания на астрономически божества. Изследването на Псалм 19:4в-6 и сравнението му със сходни текстове от съседните култури показва, че тук е описан „бракът“ на Слънцето с Венера.“ (виж кн. „The Secret History of the World“, Jonathan Black, Quercus Publishing, 2008, Ch. 3) „Богинята Asherah (Ашера; Венера), майката на зората („Shachar“) и здрача („Shalim“) … била считана за съпруга на бога създател El (Ел), споделяща неговия върховен статус. Тя била почитана като „създателка на боговете“ и обикновено била асоциирана с раждането и кърменето. В това нейната роля била пряко аналогична на Мария, майката на Исус в християнския мит.“ (виж кн. „Uriel’s Machine: Uncovering the Secrets of Stonehenge, Noah’s Flood and the Dawn of Civilization“, Christopher Knight and Robert Lomas, Barnes and Noble, 2004, Ch. 12, Subtitle „The Inheritance of the Jews“) В Древна Елада фестивалът за рождения ден на Атина (планетата Венера) – „the Panathenaia“, отпразнувал прераждането на растителността, сякаш за да свърже Атина със засаждането на целия живот (на всичко живо) на Земята. Целият древен свят бил изпълнен с храмове и малки фигурки на палеолитната бременна Венера. „Според една от тези теории, тези фигурки служат като олицетворение на „Майката-богиня“, даваща живот на всички живи същества. А нейният подут корем не означава нищо повече от бременност.“ (за още виж кн. „Before The Pharaohs: Egypt’s mysterious prehistory“, Edward Frank Malkowski, Publisher: Bear & Company, Rochester, Vermont, USA, 2005, Ch. 9 - „Egypt’s Prehistoric Roots; The Legacy of Cro-Magnon“, pp. 186-213) „Небесната царица“ (Венера) била изобразявана от древните като крава и като пчела. Обещаната Земя, където текат (от Небесата) „мляко и мед“ (алюзия за кърмата за сучене?), бил район подвластен на Богинята-Майка (ср. Изх.3:8), мястото, на което слизал от небето животворен Дух/Огън/Сила.] Земното съответствие, отражение-образ, на Небесната царица/княгиня, облечена със Слънцето, стъпила на Луната и с корона от 12-те зодиакални съзвездия бил Домът на Израил (Яков) - Йосифовите баща, майка и братя, както това било представено във втория сън на Йосиф (виж Бит.37:9; ср. Откр.21:19,20).
„И в утроба(та) като имаше, вика(ше) в родилни болки, и е мъчеща се да роди.“
Откр.12:2 сякаш е във връзка със старозаветните текстове в Мих.4:8-10 и Ерем.4:31. „Женитбата“ била известна заветна метафора в Стария завет. На Синай Израил влезнала в брачни отношения с Яхве (ср. Исая 54:5). Старозаветните пророци често представяли „дъщерята Сионова“ като бременна „жена“, викаща и крещяща в родилните си болки, очакваща мъчителното раждане на месията-цар, чието Царство ще послужи за спасението на народите по света (виж Исая 26:17,18; 49:6; Мих.4:9 до 5:9; Деян.13:47). „Жената“ се мъчи да роди „мъжкото дете“, т.е. Новият цар на Израил. Когато се изпълни времето (вероятно Гал.4:4 е във връзка с времето за Месия, указано в Дан.9:25-27), Сара, образно, чрез Дева Мария, станала майка на Исус Христос - Месията-Цар, Който имал да извърши „умилостивение... за греховете на целия свят“ (1Йоан.2:2). [В египетските „Pyramid Texts“ за царя се казва: „Ти (ярка звезда), издигаща се от източната страна на Небето, подновен на времето ти, обновен (подмладен, направен младенец) в твоя час. Нут те е родила… заедно със Сах („Орион“); годината те е украсила с Озирис.“ (виж „The Pyramid Texts“, Spell 466, §883d); (ср. Осия 13:13).]
[Това „непорочно зачатие“ е небесно събитие. Никое човешко същество не може да участва в това „тайнствено съединение на двете божествени сили“ - Отца на всичко съществуващо и Девата Майка. (за още виж кн. „The Gnostic Gospels“, Elaine W.H. Pagels, Vintage Book Edition, New York, 1989, Ch. III, р. 53) Това е космическото (въз)раждане на Юпитер (Младенеца) през утробата на Венера (в Храма) на Земята. В минали времена хората ставали свидетели на чудовищни електрически разряди (мълнии) м/у доближили се едно до друго големи космически тела. Понеже тези небесни явления били съпровождани от силни сътресения на въздуха и придружени с много високи, специфични, ревящи звуци, древните ги оприличили като виковете при „родилните мъки (болки)“ (виж Плиний, т. ІІ, гл. 18-та) на жена, която ражда. В епоса за акадско-шумерският цар, полу-бог, Гилгамеш (Билгамеш) се казва: „Като в родилни мъки закрещя Ищар (Венера), богинята-майка, чийто глас е прекрасен.“ (виж „The Epic of Gilgamesh“, Tablet XI) Пак там се съдържа описание на развихрилата се Космическа буря при Потопа: - „Шест дни и седем нощи, дошъл вятърът и наводнението, бурята изравнявала земята. Когато настъпил седмият ден, бурята се разразила, потопът бил война - борел се със себе си като жена, която се гърчи (при раждане).“ (виж кн. „The Epic of Gilgamesh“, Translated by Maureen Gallery Kovacs, Stanford University Press, 1989, Tablet ХІ, Lines 127-130)]
[В шумерския епос „The Kharsag Epics“ (~ 2700 г.пр.Хр.), Tablet І, за планетата Венера – „the Shining Lady“, се казва: „Нашата прекрасна Майка - нека тя бъде защитена - нека тя не се поддаде (отстъпи); излейте Мъдрост - върнете Силата на Майката; не позволявайте да умре нашата Майка - the Shining Lady (Сияещата Госпожа). Дайте (отдайте; подарете) на нея живот - нека тя да бъде защитена от страданието на болестта. „За тази Змия няма почивка; от болест до треска ...“ Болест ... Четири пъти вашите страхове са били събудени (пробудени; предизвикани) от това, когато жената викала ... крещяла. Загорелият (букв. бронзовият) Господ на Знанието (Енлил) поръчал двойна доза от лекарството.“ Където болестта бушувала във Високия Дом - където Нинурта лежал в треска, където той викал в Светилището ... В Дома тя говорила с Господ Енлил; тя заявила: - Болестта беше отблъсната от лицето на Земята - защитата я е преодоляла.“ (виж кн. „Genius of the Few: The Story of Those Who Founded the Garden in Eden“, Christian Arthur Edgar O’Brien and Barbara Joy O’Brien, Turnstone Press, Wellingborough, Northamptonshire, U.K., 1985, Ch. 3, p. 47) В скандинавската митология за виковете на богинята Freyja (Фрея - планетата Венера) се казва: „Моя благородна богиня, ти се скиташ през нощта като коза, която скача (врещи) всред стадо възбудени козли.“ (виж кн. „The Norse Myths“, Introduced and retold by a Kevin Crossley-Holland, Andre Deutsch Ltd, 1980; Published in Penguin Books, 1982, р. 78)]
Кн. Откровение представя Храма в „Големият град“ Ерусалим като „Невестата“ и „Жената“. (В древността храмът бил хронотоп - правилно ориентиран във времето и в пространството, спрямо небесата; спрямо Слънцето, Луната и звездите/планетите. Специално храмът в град Ерусалим бил нещо като „насочваща полоса“ за движението на планетата Венера?). „Жената“ била облечена като Невеста/Царица (виж П.Песн.6:10) в дрехата на Господната Слава и величие. От Ерусалимския храм трябвало да се роди Царят, Който „има да управлява всичките народи с желязна тояга“.) Светая Светих, образно, била не само Небето, но и „утробата“ (на „жената“), от която всяка нова година се раждал царят. В този смисъл, когато Израилевият цар влизал в Светая Светих, той влизал в „утробата“, в мястото за „раждане отгоре“ („второто раждане“). Чрез думи и псалм (виж Пс.110:1-4), Давид разказал за свое мистично преживяване, което станало матрицата за осиновяването на еврейските царе – те влизали пред Господа и получавали от Него бащинство, ставали „Синове на Бога“. В Православния превод на Псалм 109-ти (110) е записано: „Жезълът на Твоята сила ще Ти прати Господ от Сион: владей между враговете Си. В деня на Твоята сила народът Ти е готов със свето благолепие; из утроба преди денница като роса е Твоето рождение.“ (Пс.110:2,3). В „Деня на Шатроразпъване“ царят наново бил коронясван и приеман от народа за Цар-Помазаник, „Син Божий“, когато той мистично се „раждал“ и сядал отдясно на Бога (на трона на умилостивилището в/у ковчега с кристала, под крилата на засеняващите херувими). Народът отвън с благолепие очаквал царя да се роди отгоре (ср. Йоан 3:3), да излезе и да се яви пред хората като „Син Божий“, видимото лице на Господ-Бог Яхве за евреите. И докато царят бил жив и царувал в правда, те били спокойни – Яхве бил с тях, защото Неговия помазаник – царят, бил сред тях. Думата „утроба“ била ключова за Светая Светих. В тази „утроба“ царят влизал всяка година за да бъде коронясан, помазан и роден като Божий Син. Светая Светих - това е Небето, там е Престолът на Бога, там е Светият Дух „Мъдростта“ (често на иврит Бог е описан в женски род - Anochi; мъжката форма е Ani); там е Животът! В момента, в който „Мъдростта“ раждала царя, тя му била и майка, и съпруга (жена). Така „Мъдростта“ давала на царя две еднакво необходими неща: – някой да го роди (т.е. майка) и някой да го подкрепя (т.е. съпруга). Влизайки в Светая Светих, царят влизал в Бога, излизайки от Светая Светих – излизал от Бога; образно, слизал от Небето, раждал се отгоре; и буквално слизал надолу към хората, след като е бил най- високо – при Бога. Това влизане в „утробата“, в Небето, Христос нарекъл „въздигане“; „възлизане“. И го приложил за Себе Си (виж Йоан 3:13). Бидейки вече вътре в „утробата“ царят бил помазван с миро от първосвещеника (виж Пс.45:7; Евр.1:9).
Еврейската свещеническа книга „Zohar“ „Сияние“, свидетелства, че специалният кристал в ковчега на завета образувал нещо като небесна роса около себе си) (виж Пс.133-ти). В митът за Сътворението „дървото на живота“ образувало роса, с която Адам всеки ден измивал очите си, за да вижда духовната реалност. С изгонването от Рая, от „утробата на живота“, Адам вече нямал достъп до „дървото на живота“; не можел да яде от плода му и да живее вечно; не можел и да се помазва с росата му за да вижда и чува Небесните неща. Затова заболял и умрял. Всички тези изгубени неща е обещано, че ще бъдат възстановени при идването на Месията. Който не вижда – ще му се даде колурий да се помаже и да вижда; който устои до край – ще му се даде достъп до „дървото на живота“… Познати обещания някога дадени на свещениците, а Христос ги дал на учениците Си. И когато бил възкачен в Небето, влязъл в „утробата“, царят бил помазван от първосвещеника, и чувал думите: - „Ти си Мой Син; Аз днес те родих.“ (Пс.2:7). Кога е това „днес“? – денят на възкачването, на влизането в „утробата“ и „помазването“. Царят, роден от облечената в светлина непразна жена Венера, ставал Божий Помазаник (месия), Божий Син. Титла на Давид и неговите синове, намерила изпълнението си с идването на Исус Христос. Всеки път, когато Исус казвал, че е Божий Син, всъщност твърдял, че Той Е Невидимият, но истински Месия Цар-Свещеник на Израил/Юда (Яхве)! Защото м/у хората в Израил само един се е отличавал с титлата „Божий Син“ - и това бил царят. Първосвещеникът също влизал в Светая Светих, но не преживявал „раждане“ - това била изключителна привилегия само на царя. Затова Царят Е Свещеник над свещениците, Вечен Свещеник, „свещеник… според чина Мелхиседеков“ (виж Евр.7:17)! „Мелек-Адонай-Седек“ („Мелхиседек“) била титлата или чина на сина на Ной – Сим, който живеел като помазаник на архангел Михаил (планетата Венера - „князът на Светлината“, известен още с името „Мелхиседек“) за всички народи; цар-всесвещеник за целия свят. И понеже царят бил Избраникът, по- горен от първосвещеника, след ритуала на помазването първосвещеника го поръсвал с исоп, коронясвал го, връчвал му жезъла на царството, целувал го и коленичейки, кланял му се (виж Пс.45-ти; 51:8; 2:12; ср. Марко 14:45; 15:19). Това е и идеята на Евреи 7-ма гл. В храма са работили два типа свещеници: – царят-всесвещеник, всечовекът за всички хора, посредникът пред Бога за всички народи и Аароновите свещеници – посредници пред Господа само за народа на Израил.
„И се яви друго знамение на небето, и ето голям огненочервен дракон, имащ седем глави и десет рога, и на главите му седем корони.“
[„Тук Йоан е свидетел на Сатурн, който е планетата на Сатана, Сатана, големият червен дракон. Думата дракон на иврит означава отровна змия. Драконът не е нищо повече от много голяма змия, която има способността да лети и да издиша огън.“ (виж кн. „Prophetic Justice“, Chandralyn A. Brown, Publisher: Xlibris, Bloomington, Indiana, 2013, Ch.7, р. 76) Сатурн е Големият Дракон/Змия, а Марс и Меркурий са неговите най- силни глави/змии.]
В дните на Юдовия цар Озия [~ 02.747 г.пр.Хр.? (виж 2Лет.26:16-20)] планетата Марс доближила и застрашила Земята (древните жреци-астрономи по света докладвали за 5 доближавания на Марс до Земята - в 776-та, 747-ма, 722-ра, 702-ра и в 687-ма г.пр.Хр), предизвиквайки за дълго време, силни земетресения, огън, изригване на вулкани, тъмнина, големи наводнения и бедствия, и погибел по целия свят (виж Исая 5:25,30; 6:11; 8:22; 9:19; 10:32; 11:15; 24-та гл. и др.). Пророците описали онези астрономически катастрофи с езика на предстоящ „Ден Господен“. Събитията били измерими с тези по времето на Изхода на евреите от Египет (ср. Исая 10:24,26). Случилото се (и в Юдея) много силно земетресение било споменато в Амос 1:1 и по- късно в Зах.14:5. В ужаса си хората бягали по планините и се криели за дълго време в пещери, и дупки в земята (виж Исая 2:10,19). Древните жители по целия свят станали свидетели на големи знамения на небето (виж Исая 13:10,13; 17:13; 18:3). Тъй като това голямо астрономическо събитие (знамение), нарушило движението на планетата Земя, в целия Среден Изток и по света се наложило да се въвеждат нови календари. Както приближаването на небесното тяло поваляло народите и хвърляло целия свят в смъртен ужас, поради опасността от приближаващ край - така и сатана бил оприличен на огнено-червения Дракон [в Шумерската митология огнено светещия „MUŠ.ḪUS“ („Червен Дракон“) понякога се превежда и като „Жестока Змия“; в древен Египет Змеят-разрушител е Апофис], хвърлящ звезди с опашката си на Земята. {В едни от най- неясните текстове от древен Египет - тези от храма в Едфу, врагът се появява под формата на Змия, наречен: „The Great Leaping One“ - т.е. „Господарят“ (на Марс) или „Великият“; същата хитра Змия, която някога прескочила при човеците в Градината на елохимите в Едем (виж Бит.3:1-5). Думата за змия на иврит е „нахаш“ (виж Амос 9:3б), от корена „нхш“, което значи „да се проумеят неща, да се проникне в тайни“; това било шумерското описание на бог Енки (Еа - „този, чийто дом е вода“ - планетата Меркурий). „Enki (Енки) обичайно бил изобразяван с две реки (ручеи), Ефрат и Тигър, изтичащи от неговите рамене или от ваза, която той държи. Често риби плуват в тези потоци (ручеи). Понякога той държи птица, приличаща на орел, буревестник, Imdugud, обозначаваща облаците, издигащи се от водите, и кракът му може да почива (да се опира) на козирог (козел), символ (емблема) на сладките подземни извори на Apsu (Абзу).“ (виж кн. „The Treasure of Darkness: A History of Mesopotamian Religion“, Thorkild Peter Rudolph Jacobsen, Yale University Press, New Haven, Connecticut, 1979, р. 111)}
{Връзка м/у Древната Змия и боговете Енкиити се открива и в африканските земи; с платото Гиза. „С течение на времето Нил се разви до днешната си форма, гигантска змия, която започва в сърцето на Африка и си проправя път през хиляди километри успоредно на Червено море, докато намери устие в Средиземноморието.“ [виж кн. „Art and History of Egypt“ („Bonechi Art and History Series“), Alberto Carpiceci, 1994, р. 5]. Гледана от въздуха, р. Нил наистина пълзи през земята точно като гигантска змия, постоянно променяйки посоката си, лениво прокрадваща се на север към Средиземно море. Думите на Херодот остават верни и днес: - „Египет е дар от Нил!“. Различавайки Древната Змия във формата на р. Нил (при разлив ставала червена), е обяснимо защо всички Енкиитски богове, чиито територии били в Африка, били свързвани със знака на „големият червен Змей/Дракон“ (виж Откр.12:9). Много богове били свързани с летящата Змия: - в Шумер – Ешмун и Ищар; в Индия - Нараяна; във Вавилон - Тиамат, в Гърция - Тифон; в Латинска Америка - Кетцалкуатъл, Кукулкан, Варикоча и Бошика. Няколко имена на Змии-Дракони се срещат в текстовете от пирамидите в Египет – Апоп, Апофис, Denwen, Mehem, Ka en Ankh Nereru и др.; в Акадските тектове - змеят Labbu; в Угарит и Ханаан - змеят Ям-Нахар (Yam Nahar или Yamm); в Сирия и Палестина - Лотан (Lotan); в Гърция – Питон (Python); във Вавилон - седмоглавия змей/змия Mushussu (muSruSsu), в Китай - червеният дракон Lung; при маите - „Chilam Balam“ („Чилам Балам“ - „Велик Змей“ или „Ягуар“ на юкатекски език). Главните жреци-вестители на бога-Змия били изобразявани с немес и с кадуцей (изправена кобра с издута качулка). „Меркурий – това е стилизиран кадуцей.“ (виж кн. „Astronomical papyri from Oxyrhynchus“, Alexander Jones, American Philosophical Society Independence Square, Philadelphia, 1999, Vol. 1 and 2, p. 62)}
{В дълбока древност терминът „змия“ често бил използван и за означаване на сянката [в стар Египет сянката била асоциирана с противника на бог „Ra“ – змията „Apep“, която се появявала като (антипод на светлината на Ra) под формата на тъмнина или сянка (за още виж кн. „Signs in the Sky“, Adrian Gilbert, Published by „Three Rivers Press“, New York, USA, 2000, Ch. 12, р. 149)] хвърлена от Слънцето, посредством която посветени жреци прецизно измервали, изчислявали мерките и пропорциите, и ориентирали в пространството всички значими свещени постройки. „Така отидоха Моисей и Аарон при Фараон, и сториха, точно както им заповяда Яхве. И хвърли Аарон жезъла си пред Фараон, и пред слугите му, и стана змия. Но Фараон също повика мъдреците и чародеите, та и те, египетските магове (мъдреци), с техните тайни знания, сториха същото. Защото хвърлиха, всеки от тях, жезъла си, и те станаха змии. Но Аароновият жезъл погълна техните жезли.“ (Изход 7:10-12). Фараонът на Египет, вероятно, поискал Моисей да легитимира кой е и каква е властта му, та да отправи подобни искания от името на израилтяните. Уменията, свързани с падащата сянка от измервателната тояжка-жезъл (сянка, сакрално наречена в този старозаветен разказ „змия“) била своеобразна демонстрация на боравене с най- значими научни методи за измерване и други характеристики, сакрална алгебра и геометрия, свързани с макрокосмоса, получени от (извлечени чрез) сянката на Слънцето. На практика това изявило, че Моисей не бил обикновен номад, който току-що е пристигнал със слугата си от пустинята в центъра на развита цивилизация, но бил високо образован по отношение на онзи тип скрита мъдрост, която била запазвана само за малцина на брой избрани в йерархията на древен Египет. А поглъщането на останалите, т.н. „waz-scepter“ (подобни на „змие-хващащи пръчки“) от „жезъла-змия“ на Аарон означавало, че Моисей се е изявил като човек боравещ вещо с вид информация, която можела да бъде йерархично предавана над (поглъщаща или превишаваща) мъдростта, която притежавало (или до която имало достъп) жреческото съсловие, т.е. – тип тайни знания (на човек от още по- висш ранг) известни само на принц и/или на цар (фараон) в Египет.}
[Акадската империя паднала ~ 2200 г.пр.Хр. По същото време бил и упадъка на: - Старото Царство в Египет, - долината на Инд в Пакистан, - ранните бронзови цивилизации в Палестина, - Гърция и Крит. Китай преживял династичен срив. Възможно е язвите в Египет да са започнали ~ 2128 г.пр.Хр. по времето на фараон Meryhathor (относно този фараон виж кн. „The Cambridge Ancient History“, by William Cristopher Hayes, Edited by I.E.S. Edwards, C.J. Gadd, N.G.L. Hammond, Cambridge University Press, UK, 1971, Vol. 1, Part 2, Ch. XX, р. 470) и да са продължили 3,5 г. – до 2124 г.пр.Хр.? Ако това е така, то 430 години по- рано от Изхода (виж Изх.12:41) - 2554 г.пр.Хр. може да се окаже годината на Завета на Яхве с Аврам (виж Бит.13:18; по онова време планетата/комета Венера (а и други планети) са прелетели много близко до Земята (виж Бит.15:11,17) (в ответ на това, че реконструкцията на Голямата пирамида (ГП) в Гиза е приключила и тя е можела пълноценно да функционира)?]
{Възможно е телата в Слънчевата с-ма да бъдат временно разтърсени по орбитите им от могъщата експлозия на червения свръх-гигант „Бетелгейзе“ – звезда, която се намира в основата на издигната десница на съзвездието „Орион“? (ср. Откр.10:5; Дан.12:7)] Тогава „опашката“ (алюзия за пениса?) на Змея – Марс ще излезе от орбитата си, т.е. ще бъде „свален от небето на Земята“. В близост до Земята ще дойде и Меркурий (Звяр… от Морето) ще наруши движението на Луната (Звяр.. от Земята, с два рога). Това ще бъде „времето на изпитанието“ (първите 4-ри тръби?). Планетата Меркурий – „ангела на бездната - Аполон“, т.е. понеже е най- дълбоко в бездната (5-тата тръба)? Развързването и излизането на четирите ангела или четирите конника (виж Откр.6:2-8) – Сатурн, Марс, Луната и Меркурий от техните орбити (на които те сега са „вързани“) ще доведе до първите три язви по Земята (ср. Откр.9:18), и „от огъня, от дима и от жупела, що излизаха от устата им, биде избита третата част от човеците“ (6-тата тръба). [В една египетска легенда е описан подобен ден, „когато небето се напълнило с богове“. (виж кн. „Daily life of the Egyptian Gods“, Dimitri Meeks and Сristine Favard-Meeks, Cornell University Press, 1996, р. 78)] Най- накрая „великият княз Михаил, който се застъпва за твоите люде ще се подигне; и ще настане време на страдание...“ (виж Дан.12:1). Понеже 4-те земни ветрове няма да духат по Земята (няма да я охлаждат) (ср. Откр.7:1), а Слънцето неимоверно много ще усили греенето си (изгарянето на света?) (виж Откр.7:16; 16:8,9; 19:17), то цялата планета Земя силно ще се нажежи. В онези дни Юпитер ще бъде издигнат на нова орбита и ще придърпа (ще привлече – ср. Йоан 12:32) Земята към себе си (фигуративно – „Младоженецът“ ще вземе „Невестата Си“), и по този начин ще спаси Земята от пълното унищожение на слънчевия огън (ср. Исая 24:6; 2Петр.3:10,12). Светът ще бъде спасен! Ще има Ново Небе и Нова Земя през новата епоха (век) на Милениума.}
{Открити надписи описват юдейските бунтовници с/у Рим през І-ІІ в.сл.Хр. като: „Месия (комета) на юдеите“, т.е. надеждата им била, че чрез една комета Яхве освободил юдеите от египтяните, а сега – с появата на Халеевата комета Бог ще ги освободи от римляните. В юдейската традиция езически царе приемали образа и силата на Змея: - като Фараон (виж Исая 51:9), - Навуходоносор ІІ, (виж Ерем.51:34) [или Помпей – в апокрифната книга „Псалмите на Соломон“ (9:29)]. Драконът/Змеят Сатурн е олицетворение на голямото морско чудовище, на първичната Змия, символ на първичните води (космическата бездна/море?); на сенките, на Нощта и Смъртта, с една дума - на аморфното и виртуалното, на всичко, което няма „форма“; на „нищото“ (ср. Бит.1:1,2). В древните легенди женският Левиатан (планетата Тиамат) бил победен и прободен, тялото му разсечено, и така се родил новия свят (космос).}
В Писанието се говори за три вида змейове: - „Танин“ (Дракон/Змей) (виж Пс.91:13; Езек.29:2-5; 32:2-9), „Левиатан“ (виж Пс.104:26) и „Рахав“ (виж Йов 26:12,13). И трите мистериозни чудовища са свързани със Злото, със Змията, която представлява хитрия, лукав враг на Божиите хора (виж Бит.3:1-5, 13-15). За Изхода от Египет се говори като за спасение от Левиатан: - „Ти си раздвоил морето със силата Си; Ти си смазал главите на морските чудовища; Ти си строшил главите на Левиатана, дал си го за ястие на хората в пустинята.“ (Пс.74:13-14). - „Събуди се, събуди се, облечи се със сила, мишца Господна! Събуди се както в древните дни, в отдавнашните родове! Не си ли ти, която си съсякла Рахав и смъртно си пробола змея? Не си ли ти, която си изсушила морето, водите на голямата бездна, и си направила морските дълбочини път за преминаването на изкупените?“ (Исая 51:9,10). Чудовището „Рахав“ (озн. „Горделив“; „Надменен“) често е синоним на Стар Египет (виж Пс.87:4; 89:10; Исая 30:7). {В древността, може би намеса на Марс разрушила онази идилична хармония м/у Небесата и Земята? Бог изпъдил Адам и Ева от Градината, и поставил на изток от Едем [на „изток“, са външните планети (спрямо орбитата на Земята, около Слънцето); на „запад“ - са Венера, Меркурий и Слънцето] „пламенния меч, който се въртеше“ (виж Бит.3:24), т.е. обикалящата, ярко пламтяща комета (сега вече планета) Венера, подобно на небесен херувим-страж (евреите асоциирали Венера с архангел Михаил, а Луната – с ангел Гавриил), пазеща планетата Земя от атаките на червения Марс. Войната (спора; конфликта) в Небето м/у Венера и Марс е описан във всички древни митологии и е фон за картината в Откр.12:7-9.}
„И опашката му повлече една трета от звездите на небето, и хвърли ги на земята; и драконът (змеят) застана пред жената, която щеше да роди, за да погълне детето й, когато роди. И (тя) роди мъжко дете, което ще пасе всичките народи с желязна тояга; и беше грабнато детето й при Бога и престола Му.“
„Опашката (на дракона)“ - докато главите му са планетите, то големите пирамиди в Гиза, били възприемани от древните, като прешлените на опашката му. Откр.12:4а е във връзка с Дан.8:10, където е разкрито, че „малкият рог“ ще хвърли някои от звездите на земята. [Ако Откр.12:1,2 уточнява времето - денят на зимното слънцестоене, когато след Луната (светеща през нощта) планетата Венера изгрява като утринна звезда и се облича в Слънцето, то Откр.12:5 – 9 месеца по- късно, довежда до деня на есенното равноденствие на следващата година, когато Младенецът (алюзия за планетата Юпитер), гледан от Земята, ще застане (ще се „роди“) на небето в съзвездието „Дева“?] [Пирамидите били възприемани като звезди, хвърлени от Небето на Земята. „N’w-змията (мъжката) е ухапана от n’t-змията (женската); n’t-змията е ухапана от n’w-змията. Небето е защитено магически (се е влюбило); земята е защитена магически (се е влюбила); „мъжественият“ („силният“), който стои зад човечеството, е защитен магически.“ (виж „Pyramid Texts“, Spell 230, §233a,b) Това е образност за сливането на могъщите „мъжки“ и „женски“ космически енергии, а не еротична история.]
Във ведическата литература „Раху“ била главата, а „Кету“ опашката на разсеченото (от върховния бог) на две тяло на един от демоните-асури на име „Раху“ (библейското „Рахав“). „Раху“ и „Кету“ станали вечни врагове на „Сурия“ (Слънцето) и „Сома“ (Луната), понеже периодично се стремели да ги изядат (при затъмнение). В западните митове „Раху“ и „Кету“ се наричат съответно „Главата на Дракона“ и „Опашката на Дракона“. [„Глава“ и „опашка“, в древните текстове, били кодирани наименования за: - „главата“ - Храма в град Ерусалим (ХЕ; „дървото на живота“ - в Градината в Едем на запад, - синьо-бяла, обърната, пирамида-храм - „жената“) и - „опашката“ в Едем на изток (или „гръбначният стълб“) - за Голямата пирамида в Гиза (ГП; „дървото на познаване доброто и злото“ - първоначално червена пирамида-храм? - „мъжът“). Двата храма (в Ерусалим и в Гиза) били наричани, съответно: - „палмовият клон“ и „тръстиката“; „двата стълба“; „образите“ („братята“; „близнаците“); „двете маслинени дървета“; „лозата“ и „смокинята“; „върбата“ и „черницата“; „агнето“ и „вълкът“. Адам и Мойсей чули Гласа на Яхве изсред „горящата къпина“ („the sycamore tree“) - Небесната Планина/Град на Бога (виж Изх.3:1-5).] {В египетската „Книга на мъртвите“ съществува описание на две „sycamores tree of turquoise“ „дървета от тюркоаз“ - два храма, издигнати с вход към източния хоризонт; при определени обстоятелства дърветата пламвали в „огън от небето“ [горели, но не изгаряли (ср. Изх.3:1-3)], когато от изток се появявало съответното [за тяхната (на храма) геометрична конструкция] космическо тяло (ср. Бит.32:30,31). Тези две специални „дървета“ били наричани също: - „планината на Север“ (ХЕ?) и „планината на Юг“ (ГП?)] - „Планините на благоуханията (ароматите)“ (виж П.Песн.8:14; ср. Бит.8:21а); „Божествената утроба“ (ХЕ) и „Божественият фалос“ (ГП); „Луната („Ях“ на староегипетски език)“ (ХЕ) и „Слънцето“ (ГП); „двата рога“; „двете очи“; „двете плюещи огън кобри“ [„летящ пламтящ дракон“ „горителна хвърката змия“ (виж Исая 14:29)]; „двата жезъла“ (ср. Зах.11:10,14) и др. В древноегипетския език корена на думата „бен“ и нейния сдвоен вариант - „бен-бен(ет)“ („изпускащата лъчи“) „са свързани с всякакъв род изтичане, в това число и от сексуален характер“ (виж кн. „Kingship and the Gods“, Henri Frankfort, 1948, p. 380,381). Колоната с камъка „бен-бен“ на върха символизирала фалоса на Атум.}
На през няколко хиляди години, някаква специална космическа енергия („огън от небето“) е влизала в („оплождала“) ядрото на планетата Земя, „възбуждала“ е (активирала е) специалния кристал в ГП. След това тази енергия изтичала от Голямата пирамида (ГП) в Гиза, Египет (мъжкият фалически символ; обелиск/стълб) и влизала [след Потопа – през специално изградения за целта на Синай („Нанар-Син“ или „Синай“ е акадско име, от шумерското „СУ.ЕН“ – „умножаващия се господар“, т.е. храмът, който умножава) храм в скала - отражател и усилвател (умножител) на енергията от ГП] в Петра, Йордания и от там (отклонена по лъжлив път от масивната мегалитна стена на древния град Ерихон към Луната?) - към храма в град Ерусалим, Израел [в „утробата“ или „влагалището“ (ср. 1Лет.26:15,17; Малах.3:16); истинският „Венерин хълм“; женският символ]. [На ханаански език името „Ur Shalim“ (Ерусалим) означава - „Основан от Венера“ (или основата, основанието, хълмът на Венера), понеже „ур“ означава „основан от“ („основание“), а „Шалем“ – „Завършване“ („Свършване“; там, където пътят на вечерната звезда свършва на мястото, където е основанието на света, т.е. Рая) било едно от древните имена на Астарта (планетата Венера).] Така Небесата влизат вътре в Земята [във вид на избухваща мълния/светкавица (виж „Coffin Texts“, II, Spell 147, §208, §209)]. В „Pyramid Texts“, Spell 685, §2063а, се споменава, че във времето на този процес трябва да се съединят „водите на жизнеността (на живота) на Небесата“ с „водите на жизнеността на Земята“. Там (в Ерусалим) тази енергия (от ГП) е активирала загадъчен процес в специалния „страховит кристал“ (виж Езек.1:22,26 - камъкът/кристал в ковчега на завета) и след време (~ 3,5 дни?) от това свето място (на пътя на Венера) - от храма на планината Сион (от „оплодената яйцеклетка“ на света; утробата на Изида/Венера често била изобразявана от древните египтяни във вид на яйце) започвала да изтича/преминава някаква вълшебна Светлина и енергия/Дух („реката на живота“), зареждайки с нов (млад) живот цялата ни красива планета; преобразявайки - от тленно тяло - в безсмъртно тяло (като на боговете), приготвените и чакащи в онзи ден и час, на това специално място (виж Псалм 133:3), посветени в тази тайна на Бога, Негови светии (виж Марко 4:11; Деян.2:1-4; Римл.16:25; Ефес.3:3,9; Кол.1:26 и др.). Така презареденото ядро и „сърце“ на планетата Земя, чрез свързването на ГП и ХЕ, става източник на живот за растения, животни, хора и пирамиди. Образно „мъжкото дете“ е излязло от „човека“ – Голямата пирамида (ГП) в Гиза, Египет, от Отца на началата (Бог-Отец). „Синът“ на Бога е извикан от Египет (виж Осия 11:1; ср. Мат.2:13-15), грабнат и занесен при Престола Му в светилището Му в град Ерусалим (ср. Ерем.17:12); „при Бога, дори при Неговия престол“, т.е. при ковчега на завета, където (това Семе от ГП) трябва да влезе в „утробата“ на (и роди от) Жената/Царицата-Майка (Бог-Свети Дух) – в специалния кристал „Божие дело“, за да се издигне на облак Царят (Синът), и 50 дни по- късно да се яви Божието Царство (и да слезе Раят) на Земята (ср. Йоан 3:3-7).
В египетските „Pyramid Texts“ описанието, отнасящо се до този специален момент в живота на богинята Hathor (Хатхор е еманация на Изис/Венера), е сходно на описанието, свързано с бог Озирис: - „Планината на Камъка се развързала (отворила) пред нея да влезе (да пусне) Хатхор“. Според преданието, в това време Озирис също „влязъл в недрата на планината“ и по време на мистерията по наследяването, двамата (Озирис и Хатхор) извършвали „ход по планините“ (алюзия за движения по време на сексуален акт). Думата „планина“ или „хълм“ в Древен Египет означавала „високо място“, „небесна висота“, в която планетите „плавали“, подобно на големи лодки или „се реели“, подобно на соколи. Египетският йероглиф за „планина“ означава и „други краища“. Хатхор била богиня на „другите краища“ на небесният „Дуат“. Хатхор, в такъв образ, представлявала аналог на богинята на небесата Нут, а освен това Хатхор била и богиня на Земята, т.е. съвместявала двете символики – едновременно небесно и земно божество. И докато Озирис (подобно на мъж) имал своето кратковременно въздействие в/у Земята, то женското божество – Хатхор, била възприемана в ролята си на богиня на плодородието, покровителка на съществуванието, красотата и веселието. Явно на през определен времеви цикъл (подобно както жената има месечен цикъл и овулация, така и земята има подобни „месечни“, космически цикли - 12 х 2156 г.= 25 872 г. - един пълен „годишен“, прецесионен цикъл), от Престола в Небесата - на Земята слиза специалната енергия на живота [от движението или „вятъра“ на Светия Дух, който върти цялата Вселена и й дава „и живот, и дишане, и всичко“ (виж Деян.17:25; ср. Откр.13:15)], която влиза в кристала „Божие дело“ и след това се излъчва от него, така, че може да оживотвори (възкреси), и да преобрази тленните човешки тела в нетленни, в безсмъртни. Вечният живот е възможен само по пътя на съвместните действия на противоположните сили [„мъжки“ води (през излъчванията на външните планети) и „женски“ води (през енергиите на вътрешните, спрямо орбитата на Земята около Слънцето, планети), разделени в началото (виж Бит.1:7); „двете дървета“ - Голямата пирамида в Гиза („мъж“) и храма в Ерусалим („жена“) (виж Бит.2:9; 1:27)] на Вселената. Поради тази причина на Вселената й е необходима полярност и всичко трябва да има своята равна, съответстваща й противоположност, защото, само благодарение на съзидателното взаимодействие и хармония (египетската богиня на хармонията „Ma’at“ била символ на Луната) на тези противоположности, може да се роди новата реалност („Ново Небе и Нова Земя“). Цялото е длъжно да съвместява противоположностите за да има устойчивост и хармония. Но, ако енергията от възбудената Голяма пирамида в Гиза, в онова време, не бъде приета (умилостивена/покрита, изпита, всмукана) от специалния кристал в храма в град Ерусалим, същата тази енергия, назначена да докара живот, се превръща в ужасяваща поредица от опустошаващи планетарни сътресения и колосални разрушения – в „язвите на Божия Гняв“ (виж Откр.16-та гл.); докарва (ангела на) Смъртта.}
Откр.12:4а ни препраща към Дан.8:10-12 - нападението на „малкия рог“ над звездите (ср. Дан.7:8,24-26; 8:9). В Новия завет се споменава, че част от падналите ангели са затворени (някъде) в космическата бездна (виж Юда 1:6). Според шумерските митове някога жилището на Луцифер и ангелите му бил унищожения Марс [затова те искат да откраднат жизненоважната небесна енергия за да оживотворят ядрото на техния Марс за сметка на смъртта на Земята? (ср. Йоан 10:10)]. При раждането на Исус Христос на Земята (ср. Числа 24:17; Исая 60:1,3,6), Сатана и ангелите му планирали убийството на бебето-Месия, чрез нечестивия цар Ирод (виж Мат.2:13,16). Опитът на Змея „да изяде чадото й щом роди“ бил за да бъдат осуетени Исус Христовата мисия, смърт, възкресение и възнесение. [В т.н. „The Cannibal Hymn“ в египетските „Pyramid Texts“, Spells 273-274, е записано: „Те видели царя, да се явява в своята сила, подобно на божество, хранещ се с тялото на своите бащи и майки... Царят – това е Небесният Бик, хранещ се с телата на всички божества, дори и с тези, които са преизпълнени с магията на „Огнения остров“ (ГП); той притежава даровете (даровете на боговете, т.е. на планетите), свързващи двете страни и се храни с хора, и с божества.“ Метафорично, „поглъщането“, „изяждането“, „вечерята“, са аналогични на „възраждането“ на Озирис.]
{Бит.1-ва гл. представя, че Небесата, направени на първия ден, се съхраняват от мястото на Простора, направен на втория ден. Просторът, се владее от растенията, създадени на третия ден; те вземат цялата вода на Простора. Слънцето и другите небесни тела, които са създадени на четвъртия ден, имат власт над растенията. Растенията могат да узреят с плодове и да процъфтяват единствено, чрез влиянието на Слънцето, и на небесните тела - „морските чудовища“ и „птиците“ [метафора за големи небесни съзвездия (образно пророк Йона бил „глътнат“ от Смъртта, в образа на една голяма риба, т.е - съзвездието „Cetus“ [„Кит“ - небесния аналог на голямото морско чудовище (виж Мат.12:40) - Левиатанът или Кракенът], което в най- тъмните дни (21-22-23) на м. декември надвисва в небето, и сякаш, като смъртта, „поглъщало“ цялото Средиземноморие); а небесните „птици“ - за планетите], създадени на петия ден, са управителите на небесните сфери, свидетели над тях, – а митичната птица „Зис“ („Ziz“), може да затъмни Слънцето, Луната и звездите с перата си, т.е. тя е господарка над тях. Вероятно, в Бит.1:26,27, „човекът“, създаден по образ и подобие на елохимите като „мъжко“ и „женско“, да са били два храма, две пирамиди/ дървета: – права („мъж“) и обърната (със силует на кораб - „жена“)? Най- после Адам и Ева били поставени господари над цялото творение (чрез тези два храма/пирамиди или две дървета). Така идеята на Битие 1-ва и 2-ра гл. е господството, – всяко следващо сътворено владее (е бог на) предходно сътвореното. Когато Змията изкушавала Ева в Градината (виж Битие 3-та гл.), сякаш й казвала: - Много бързайте сега да ядете от плодовете на „дървото на познаване доброто и злото“ в средата на Градината, за да станете независими като Бога, да не би Той да създаде след Вас (хората) нещо друго, което да владее над Вас! (виж Genesis Rabbah, 172-174)} Драконът иска да изяде детето, което Жената ще роди, защото въплътеният и родил се Исус Христос, Е Новият Човек (Вторият Адам), на Когото е дадена всяка власт на Небето и на Земята (виж Мат.28:18); Който ще владее над всичко сътворено с желязна тояга, - т.е. като Цар с жезъла Си.} (Вероятно „желязната тояга“ на Яхве е и алюзия за Халеевата комета?)
„И жената избяга в пустинята, където имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шестдесет дни.“
Фигуративно, с думата „пустиня“ старозаветните писания представят областта от Гиза до Петра/Синай - пътят на огнения/облачния стълб (виж Пс.78:52). [Египетската „Книга на мъртвите“ описва пътуването на Тот „в пустинята, страната на мълчанието“, където „не се изпитват сексуални удоволствия“.] „Пустиня“ на иврит „to·hu wa-bo·hu“ - „празнота“, Земя с празна вътрешност (виж Бит.1:1); (чиято утроба не е оплодена и е празна, не ражда). В Стария завет, „пустиня“ е дума на иврит, обозначаваща и подземния свят (ср. Мат.12:43); царството на Сет (Меркурий). Пустинята била прелюдия за срещата на Мойсей с Яхве на планината Хорив (виж Изх.3:1-6) [Мойсей видял „горящата къпина“, т.е. подобният на дъга, огнен пламък-сияние излъчван от кристала, даден като подарък-умилостивение от Яков на брат му Исав (виж Бит.33:10) и занесен на Планината на Исав, в пещерата-храм, в която някога се заселили Лот, и дъщерите му, когато избягали от Содом - сега „Ел Хазне“ „Съкровищницата“, в Петра, Йордания]; за срещата на израилтяните с Господа на планината Синай (виж Изх.19:1,2,10,11; ср. Откр.14:1). Побягването на „жената“ в „пустинята“, за период от буквални „1260 дни“, е повратна точка в историята, чрез битка и победа за Земята в предстоящия „Ден Господен“ (ср. Йоил 2:11; 3:11-21; Откр.16:16). При кръщението Си, пресъздавайки изначалния акт на излизане на света от водата отдолу, след излизането от водата на р. Йордан, Исус Христос чул гласа на Бог-Отец и след това бил „воден от Духа из пустинята 40 дена“, колкото пътувал и пророк Илия [Христос бил заведен от Духа на мястото, където хиляди години по- рано Той сключил завета с Аврам (виж Бит.15-та гл.); в същата пещера на Лот, по- късно - притежание на Исав; там, където Моисей видял „огнен пламък изсред една къпина“ и където върнал четвъртия род от потомците на Авраам (виж Бит.15:16); в същата пещера, в която някога се заселил и пр. Илия, т.е. - в храма-съкровищница в Петра?] (виж Лука 4:1; ср. 3Царе 19:8); възкачил Се в Небето (ср. Изх.34:28) и получил Откровението (същото дадено по- късно и на Йоан за църквите). „Пустинята“ е място на изпитание (ср. Вт.8:15; Откр.3:10) и е алюзия, загатваща за Изхода от Египет (виж Втор.8:14-16; Пс.78:52). При Изхода смъмрянето на Яхве пресушило червеното море (ср. Исая 50:2) и израилтяните побегнали в пустинята. В пустинята Господ съдел и очистил Израил, преди да влезе в Наследството - Обещаната Земя (виж Езек.20:33-38). Бягството на Жената в пустинята е асоциирано и със скитането на пр. Илия в пустинята през 3,5 години суша, когато той бил чудотворно хранен от враните заран и вечер (виж 3Царе 17:3-6). Исус Христос споменал, че в началото на периода на Голямата скръб, през І век, евреите, повярвали в Него, ще трябва бързо да бягат по планините; в пустинята (в пусти места) (виж Мат.24:16,26; Марко 13:14; Лука 21:21). „Жената“ има място, приготвено от Бога (ср. 2Царе 7:10; 1Лет.17:9). „Двамата свидетели“ (виж Откр.11:3) ще имат задачата да се грижат и пазят „Жената“ (ср. Пс.91-ви) подобно както при Изхода (виж Втор.8:16; Неем.9:21; Деян.13:18). „Храненето“ на Жената е алюзия за манната [„брашното“ от небесната „мелница“; „ангелския хляб“ (ср. Пс.78:25)], чрез която Ангела на Господа хранел евреите в пустинята (ср. Исая 48:12-22). От Изхода от Египет до влизането на остатъка от Израил в Обещаната земя, Заветният народ бил хранен с манна от небето - сладки на вкус, ароматни въглеводородни съединения, които (в онези дни) опашката на доближилата се комета Венера обилно посипала над целия древен свят. Онези събития били изцяло под контрола на Ангела на Яхве - Михаил, който по чуден начин „носел на орлови крила“ и хранел Своя народ в пустинята (виж Изх.16:21-26; 19:4; Пс.78-ми).
