ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 14^-та гл. ІІ част

„И видях друг ангел да лети посред небето, имащ вечно(то) благовестие, да провъзгласява на живеещите по земята и всяко племе, и род, и език, и народ, като казваше със силен глас:"

Там където е летял орелът-херувим при първото „горко“ сега летят три ангела. Асоциативно – това е новата „Пасха“ – новият „Изход“ за Божия народ и Съд над „Египет“ [Ерусалим е „големия град, който духовно се нарича Содом и Египет“ (Откр.11:8)]. Идващият съд не е самоцелен, а е част от прогласяването на вечното благовестие - пророческите прозрения за това, което ще се случи и, че тези, които са в Исус Христос, ще бъдат опазени от идещия Гняв. В І в.сл.Хр. редът на Благовестието бил: – първо на юдеите, а после на езичниците (виж Деян.3:26; 11:18; 13:46-48; 28:23-29; Римл.1:16; 2:9). В съгласие с този ред, в кн. Откровение, Ангелът провъзгласява на „живеещите по Земята“, а после и на „всяко племе, и род, и език, и народ“. Преди да дойде краят на град Ерусалим през 70^-та г.сл.Хр., ап. Павел написал, че благовестието било провъзгласено по целия свят (виж Рим.1:8; 10:18; Кол.1:5,6,23). Въпреки опитите на Змея (Сатана) и на неговите два Звяра (Рим и Юда) да възпрат напредъка на благовестието в І век, мисията на апостолите, евангелизаторите, мъчениците и изповедниците на Ранната Църква била успешна. [В І век юдеите непрекъснато организирали метежи с/у мисионерската дейност на първите християни. Римският писател и историк Гай Светоний Транквил (70-140 г.сл.Хр.), личен секретар на имп. Траян Адриан (76-138 г.сл.Хр.), отразил, че (в периода 41-53 г.сл.Хр.) имп. Тиберий Клавдий (10 г.пр.Хр.–54 г.сл.Хр.) с указ прогонил евреите от столицата Рим (ср. Деян.18:2): – „Тъй като юдеите в Рим причиняваха непрекъснати смущения по подбудителство на Chrestus, той ги прогони от града.“ (виж кн. „De Vita Caesarum (The Twelve Caesars)“, Gaius Suetonius Tranquillus, Translated by Robert von Ranke Graves, Publisher: Penguin Books Ink., Baltimore, Maryland, USA, 1957, Ch. „Divus Claudius“, 25., §4, pp. 181-208)]

„Бойте се от Бога и въздайте на Него слава, защото дойде часът на съда Му, и поклонете се на (Този) Който Е направил небето и земята, и морето, и водните извори.“

„Поклонете се на Този, Който Е направил небето и земята, и морето“, т.е. целият свят (виж Бит.1^-ва гл.), „и водните извори“ - образно, Едем – мястото, от което изтичали 4^-те първоначални реки към целия свят, т.е. Рая (виж Бит.2^-ра гл.). Всичко това има удивителни прилики с описанието на апостолското благовестие (виж Деян.14:15; 17:24-31). Ангелът проповядва това благовестие на онези, които седят (живеят) в „Земята“. Обичайният израз за Израилевите отстъпници е „онези, които живеят по Земята“ (виж Откр.3:10; 13:8,12,14; 17:2,8). [В египетските „Pyramid Texts“ (~ ХХІV в.пр.Хр.) е записано следното: - „Е-хей! Бойте се и треперете, престъпници (непокорни богове-планети), пред облаците на вихрушката в Небесата! Той (царят) раздели (разцепи, отвори) Земята с онова, което знаеше, в Онзи ден, когато пожела да дойде тук…“ (виж „Pyramid Texts“, Spell 254, §281_ab); (ср. Зах.14:4).] Този път посланието е към началствата и властите (двата рога прилични на агнешки) в Юда (виж Ефес.6:12), тези, които са седнали или възцарени над Земята (глаголът е същия, който е използван в ст.14^-ти за Човешкия Син възцарен в Облака). Явно тези юдейски управители (а в края – и високопоставени евреи-политици, и масони-ръководители на християнските църкви, и институции?) са узурпирали (иззели) властта, забравяйки на кого всъщност принадлежи Земята, та затова има нужда Бог да им изпраща вест да се убоят и поклонят на Бога-Творец. Разбира се, вестта е и към всичките народи по света.

„И друг ангел последва като казваше: Падна, падна, Вавилон – големият град, защото напои всички народи от виното на яростта на блудството си.“

Тази втора вест сякаш е взета от Исая 21:9 и Ерем.51:7-9. Всъщност, това е първото споменаване на „Вавилон“ в книгата Откровение. Името е нарицателно. Ап. Петър [Симон; заради едрата си и здрава фигура Симон бил наричан също и „kefas“, т.е. „камък“, „скала“, а също и с еврейския термин „barjona“ „беглец“ (по- късно умишлено променен от църквата на „bar Jona“ „син на Йона“)] описал местната църква, от която написал първото си послание, като: „тя, която е във Вавилон” (виж 1Петр.5:13). Апостолът бил в град Ерусалим, когато били написани тези думи. На основа на данните от самия Нов завет е видно, че „Вавилон“ станал нарицателното име на град Ерусалим, тъй като там било мястото, където изпърво ап. Петър живял и упражнявал своето апостолско служене (виж Деян.8:1; 12:3; Гал.1:18; 2:1-9; 1Петр.4:17). В първото си послание ап. Петър изпратил поздрави от Марко и Сила (Силван) (виж 1Петр.5:12,13), като се знае, че и двамата са живеели в град Ерусалим (виж Деян.12:12; 15:22-40). Така, основната словесна атака на пророчеството е насочена против град Ерусалим. „Вавилон“ в кн. Откровение е име прието от град Ерусалим и това е напълно убедително. Думата се използва за отстъпническия град точно както „Содом и Египет“ са използвани в Откр.11:8, за да опишат „големият град…, където и техният Господ биде разпнат“ (ср. Откр.16:19). Истинското основание на Йоан да приложи думата за „Вавилон“ за стария Ерусалим е, че „градът-блудница“ е станал „съпруга“ на Нимродовия Вавилон (платото в Гиза, където била кулата до небето), едно подобие на гордия, идолопоклоннически гонител-потисник и враг на Божиите хора.

Исус Христос в Мат.24:14 казва, че края (на този град) и на пре-месианската епоха ще бъде след проповядването на благовестието м/у народите; така и в Апокалипсиса, Йоан записал, че прогласяването на падането на „Великия Вавилон“ ще бъде непосредствено след прогласяването на вечното благовестие. Този голям „град-блудница“ (виж Откр.17:1) е накарал всички народи да пият от чашата с виното на своето разпалено блудстване [ироничен контраст със законното и благословено „любовно вино“ празнувано от Соломон и Суламит (виж Пес.Песн.1:2-4; 4:10; 5:1; 7:2,9)]. Картината е взета от книгата на пр. Ерем.25:15, където на Еремия е заповядано да напои с „тая чаша с виното на яростта“ всичките народи. Думата обикновено превеждана като „ярост“ понякога означава „горещина“ („жега“). В стих 10^-ти Йоан просто използва познатата библейска картина на отстъпилата Юда като красива блудница, разпалваща страстите на мъжете с горещината на похотта си. „Вавилон“ (в края и отпадналите християнски църкви, следващи юдейския лидер-Антихрист) твърди, че пиенето на нейното любовно вино ще донесе „мир и безопасност“ на народите по света (ср. Откр.13:12; 1Сол.5:3), но всъщност ще доведе в/у тях Божият неразводнен (лют) Гняв (съд) - 7^-те купи (чаши с язви) (виж Пс.75:7,8; Исая 51:17-23; Ерем.25:15-29; Авак.2:15,16; ср. с Откр.16^-та гл.).

Юда (в края - юдаизма и измаменото от него християнство) е злоупотребила със своята привилегирована позиция на божествено определен „водач на слепите“ и „светлина за онези, които стоят в тъмнина“ (виж Рим.2:19). Народите търсили я за наставление, завършват с богохулства против Бога, поради нечестието на Юда (виж Римл.2:24). Основното занимание на глобалисткият юдео-ционистки „Вавилон“ е да прелъстява всички народи в блудство - поклонение пред лъжливи (юдейски) световни господари и в служене на Мамона (виж Лука 16:13-15; ср. Мат.23^-та гл.).

„И трети ангел последва тях, като казваше със силен глас: Ако някой се поклони на звяра и на образа му, и приеме белег на челото си или на ръката си – и той ще пие от виното на яростта на Бога, налято неразводнено в чашата на гнева Му. И ще бъде мъчен с огън и сяра пред светите ангели и пред Агнето; и димът на мъчението им се издига до векове на векове; и нямат покой ден и нощ покланящите се на звяра и на образа му, и ако някой приеме белега на името му."

За Бог често се казва, че дава „чаша на ярост“ или „негодувание“ на народи, които възнамерява да унищожи (виж Исая 51:17; Пл.Ерем.4:21; Ерем.25:15,16; 49:12; 51:7; Езек.23:31-34; Йов 21:20; Пс.75:8). Пияните хора са неспособни да се съпротивяват на онзи, който ги напада; така че да ги представи като опиянени, на път към наказание – е да ги покаже като обречени за сигурно погубление! Също, на престъпниците, на които предстояло да пострадат и умрат, екзекуторите или наблюдателите от съчувствие им давали упойващо питие, което да притъпи тяхната чувствителност към болката, но която (болка) всъщност била признак или предшественик на сигурна смърт. Така в Марко 15:23 е записано, че Господ Исус Христос отказал да пие „вино, смесено със смирна“ (вид опиат), което Му било предложено, преди да бъде (и когато вече бил) прикован на кръста. Спасителят не искал по никакъв начин да замъгли разсъдъка Си, чрез използването на опияняващо питие. Пиенето на такава опияняваща чаша е прелюдия към сигурна смърт. Хората, които искат Вавилонската чаша с „жар“ ще получат по- гореща чаша, отколкото са искали - 7^-те чаши на Божия неразводнен Гняв. 

{От незапомнени времена съществуват свидетелства, че при провеждането на пролетните обреди в древен Египет (а и по целия древен свят), когато „желанието на младите е обърнато към правенето на любов“, египтяните масово прибягвали към употребата на силно действащи халюциногенни вещества (извлечени от някои растения, семенца от мак, някои сортове грозде, някои гъби и др.). Заповедта на Господ-Бог към евреите да ядат горчиви треви [на иврит „ma·ro·r-im“ (виж Изх.12:8_б); маруля, цикория, хрян, глухарче, хвойна, детелина, магданоз, лук, някои билки и др.] на пролетния празник Пасха, при Изхода им от Египет, може да е била свързана с факта, че горчивото неутрализира ефекта на халюцигените и им е помогнало да не губят съзнанието си (ср. Изх.11:7_в)? Възможно е закъснялата реакция на египетската армия, спрямо бягащите евреи, да е била не само заради траура (виж Изх.12:30) и поради ангажимента по изтласкването на едно голямо разноплеменно множество от азиатски племена, които в създали се хаос нахлули за да плячкосват в крайграничните, и по- вътрешни територии на Стар Египет (ср. Изх.12:35-38; факт, отразен и в плачовете на Хелиополския жрец Ипувер), но и защото в онези дни от годината младите египтяни масово са били надрусани и неадекватни? В допълнение на това, когато бъдели активирани специалните кристали (плочи; таблети), както в Голямата пирамида в Гиза, Египет, така и в Храма в град Ерусалим, Израел (както и други пирамиди по света?), тези съоръжения (са се нагрявали неимоверно много и) започвали да изпускат (от дълбините на земята под тях) коктейл от различни газове (ср. Бит.8:21_а), някои от (тези летливи вещества) които предизвиквали сънливост, психическа неадекватност, некоординирани и недотам точни движения на крайниците (виж Мат.26:40,43,45,51; ср. Пс.107:27), халюцинации, опиянение, и дори заспиване в смърт на намиращите се наблизо живи същества (ср. Йов 12:24,25; Исая 29:9).}

„Мерзост“ била наричана практиката евреите да се поклонят и служат на (свържат с) чужд бог, а не на Яхве, следвайки езическите магьосници (ср. Втор.18:9-12). Тези, които блудстват със Звяра, ще бъдат мъчени с огън и сяра в присъствието на светите ангели и в присъствието на Агнето. Метафорично, димът от тяхното мъчение ще се издига за „вечни векове“. Образът на тяхната вечна гибел е взета от пълното разрушение на градовете Содом и Гомор, чрез огън и сяра от небето, когато „дим, като дим от пещ, се издигаше от земята“ (виж Бит.19:28; ср. Исая 34:9,10). Йоан е верен на своя старозаветен източник и го представя според смисъла на Новия завет: „Тогава Господ изля върху Содом и Гомор сяра и огън от Господа на небето. Той разори тези градове и цялата равнина, всичките жители на градовете и земните растения.“ (Бит.19:24,25). Тук има мрачно сравнение - поклонниците на Звяра и тези, които получават от неговата ръка белег, се оказва, че всъщност са маркирани за унищожение; те не достигат или нямат шалом (покой) ден и нощ. Думите са повторени от описанието на херувимите в Откр.4:8, които нямат почивка ден и нощ, вечно отдадени в жертва на хваление. [За подобно маркиране (поставяне на белег или отметка), но което ще бъде извършено от страна на Бога, предсказал и пр. Исая: - „Затова Аз (Яхве) ще номерирам (ще маркирам; ще бележа) Вас за меч и вие всички за клане ще се наведете; защото Аз виках, но нямаше от вас отговор, защото Аз говорех, но вие не слушахте, но вие вършехте зло пред Моите очи, и (онова) в което Аз нямам благоволение (в което Аз не се радвам) - (това) избрахте.“ (Исая 65:12 на иврит)]

{В египетските „Текстове от саркофазите“ се казва: „Плавай на юг в нощна баржа и на север в дневна баржа; открий своята душа на Горните Небеса, когато твоята плът, твоето тяло е в Хелиополис“. (виж „Coffin Texts“, І, Spell 44, §185) Древните египтяни наричали р. ​​Нил „извиващият се канал“, който символично се простирал от Земята до Небесата, затова град Абидос (на египетски – „Ab-djw“ „Изначалната планина/град“) бил „градът на Земята“, а град Хелиополис бил „градът на Небесата“. Древните египтяни вярвали, че Нил имал два източника - Нил на юг започвал (слизал от Небесата в Бездната и излизал от подземния свят на Земята) край град Елефантин, а Нил на север – възлизал (се възкачвал от Земята обратно на Небесата) близо до град Хелиополис. Поради тази причина, веднъж годишно, египтяните празнували с песни главния празник - „Wag Festival“ в чест на Озирис. В началото на разливането на р. Нил, през нощта голяма флотилия от лодки и кораби се издигала на юг по р. Нил до град Абидос, където хората участвали в една свещена церемония - пиели вино до пълно опиянение. След това (в рамките на един ден, – през последвалата светла част на същия ден на този свят фестивал - „Wag“), хората отново се качвали на лодки и кораби, свирели силно с музикални инструменти, и се спускали по р. Нил на север, по посока на град Хелиополис, метафорично - към Светият Град на Небесата. Символиката на тези пътувания била очевидна. Първото пътуване на юг на „нощната баржа“ символизирало падането на Озирис и мрака на Смъртта. Второто пътуване – на север, на „дневната баржа“, символизирало славното възкресение на Озирис и Светлината на Живота. По такъв начин, бог Озирис – „Господарят на виното на празника Wag“, възкръсвал в началото на всяка нова година. (виж кн. „Kingship and the Gods. A Study of Ancient Near Eastern Religion as the Integration of Society and Nature“, Нenri Frankfort, The University of Chicago Press, Chicago, 1948, рр. 391,392; и кн. „Temples of Ancient Egypt“, Вyron Е. Shafer, Cornell University Press, NY, 1996, р. 2)] [„Чашата за пиене на всеки дух е добре приготвена, съобразно неговата уста.“ (виж „Pyramid Texts“, Spell 473, §937_f) „Сега, когато светът неумолимо се приближава към Ерата на Водолея, е уместно да си припомним, че от времената на края на Ерата на Лъва, звездният балдахин се е изместил на почти 180 градуса или наполовина от прецесионния цикъл. За първи път от древните времена звездното небе над главите ни ще се яви като огледален образ на онова небе, което са можели да наблюдават онези, които са построили Великия Сфинкс.“ [виж кн. „Gods of Eden: Egypt’s Lost Legacy and the Genesis of Civilization“, Andrew Collins, Bear & Company, Rochester, Vermont, 2002 (1998), Ch. 1 - „Echoes of Elder Gods“, pp. 19,20]} 

[„Различни наблюдатели отбелязват, че в пирамидата на Хуфу, която като цяло е с отлично качество, някои от предполагаемо по- късните конструкции изглеждат направо калпави и дори някои добре изградени части никога не са били доведени до своя логичен завършек.“ (виж ст. „Why the Sphinx?“, Kenneth J. Dillon, Publisher: Scientia Press, Washington, The District of Columbia, USA, 2019) Че Голямата пирамида в Гиза е била само реставрирана по времето на египетският фараон Khufu (Khnum-Khuf или още Hor Medjedu) сякаш личи и от някои намерени надписи. „През 1993 г. малък робот на име Upuaut II (проектиран от немския инженер Rudolph Gantenbrink) беше изпратен нагоре (навътре) по южната шахта на Камерата на Царицата, след което след пътуване нагоре от около двеста фута (~ 60,96 м.) той откри блокиращия камък в края на шахтата и не можеше да отиде по- надалеч. Този блокиращ камък стана известен като Gantenbrink’s Door. Това откритие беше последвано от друго през 2002 г., когато втори робот, Pyramid Rover, беше изпратен нагоре по шахтата с прикрепена бормашина, за да пробие малкия блокиращ камък. Роувърът беше оборудван и с камера тип малко рибешко око с обектив, която, когато се провря през пробития отвор, изпрати обратно изображения на малка кухина с втори блокиращ камък на няколко инча след първия. Едва през 2011 г. трети робот, Djedi, направи същото пътуване, но този път с вградена ендоскопска камера, която, когато премина през дупката, пробита през 2002 г., успя да се завърти, за да заснеме стените и пода на този малък вдлъбнатина, разкриваща някои мистериозни червено боядисани символи, разположени на пода на тази малка камера. … Независимият изследовател Luca Miatello, Ph.D., специалист по древноегипетска математика, вярва, че трите основни символа на пода на кухината на шахтата са числата 1, 20 и 100, написани на старо йератично писмо. … Знаците, открити в малката шахта-кухина, се различават доста съществено от известните йератични знаци, които представляват числата 1, 20 и 100. … Ако обаче Miatello не е прав в своето убеждение и се окаже, че нарисуваните знаци в тази малка камера изобщо не са цифри, тогава може да имаме още по- голям проблем в ръцете си – знаци в недостъпна камера, написани на скрипт, за който просто нищо не знаем, написан от хора с език, който е много по- различен от този на древните египтяни от периода на Старото царство.“ (виж кн. „The Great Pyramid Hoax“, Scott Creighton, Publisher: Bear & Company, Rochester, Vermont, USA, 2016, Ch. 5 – „Other Chambers, Other Texts“)]

„В Исая 3:3 думите „умелият заклинател“ („вещият баяч“) означават, буквално преведени от еврейския език, „опитен човек в (съставянето на) заклинания“, т.е. в писането на магически формули… Единственото друго появяване на термина („шепнат“ – виж Исая 8:19) е във 2Царе 12:19; тук се използва от слугите на Давид, които шепнели един към друг (помежду си), защото детето му (на Давид) беше умряло. Хипотезата е може би опасна, но когато си спомним, че този термин се използва само във връзка с магия и, както ние ще видим, идеята за възкресяване на мъртвите, с помощта на магия не беше непозната за древните евреи, така, че е възможно в този пасаж в действителност да има препратка за опит за възкресяване на детето на Давид с помощта на заклинание.“ (виж кн. „Hebrew Religion: Its Origin and Development“, William Oscar Emil Oesterley & Theodore Henry Robinson, The Macmillan Company, NY, 1930, Part I, Ch. VІІІ, рр. 85-86) Явно старата ханаанска смесица от магия и религия e продължавала да съществува сред евреите, още от времето, когато било дадено пророчеството за Звездата в Числа 24:17. Темата за Некромантията (ханаанската магия „lachash“ за предсказване на бъдещи събития, чрез допитване до мъртвите; част и от норвежките вярвания), очевидно е съществувала като тайна традиция сред част от еврейския народ. „И когато ви рекат: Допитвайте се до запитвачите на зли духове, И до врачовете, които шепнат и мърморят, отговорете: Не трябва ли един народ да се допита до своя Бог? Ще прибегне ли при мъртвите заради живите? Нека прибягнат при закона и при свидетелството! Ако не говорят според това слово, Наистина няма зазоряване за тях.“ (Исая 8:19,20). В този стих пр. Исая казва на хората, че за всеки, който използва мъртвите по този начин, няма „зазоряване за тях“, т.е. с него самия няма да се случи възкресение под светлината на „Шехините“. Следователно, възкресението на починалите е реално възможно, но не чрез свързването с духовете на мъртвите богове/планети (виж Пс.106:28,29; ср. Осия 9:10) – Сатурн, Меркурий и Марс (с Луната), а единствено, чрез животворящото „говорене“ на „Цедек (Седек)“ - Звездата от изток (виж Исая 41:2) - планетата Юпитер, и при глас на архангел Михаил (Венера, откъм страната на Слънцето). Светлината от живото присъствие на Светия Дух слизала и освещавала мястото на „закона и свидетелството“, записан в специалните кристали (поставени в кивота на завета, в храма на хълма Сион), в някакъв точно определен ден, при зазоряване (виж Пс.46:5_б), преди изгрева на Слънцето (виж 2Царе 23:4), както това се случило и при възкресението на Господ Исус Христос (виж Йоан 20:1; Марко 16:2). 

[В шумерският „Епос за Гилгамеш“ е записано: „Но тъмнината беше гъста и все още нямаше светлина. Това не му позволяваше да вижда напред или зад себе си. Когато бяха изминали десет двойни часа от пътуването той (Гилгамеш) знаеше, че моментът на изгряването е много близо. Той бе нетърпелив да достигне до края на двойните часове. Когато бяха изминали единадесет двойни часа, оставаше един двоен час и той се издигна (излезе) точно преди Слънцето. Когато бяха изминали дванадесет двойни (часа) Денят стана светъл (ярък, съвършен ден); имаше блясък; сиянието беше навсякъде. Щом ги видя той отиде направо, към… дърветата на боговете. Виждаха се всички видове (трънливи, бодливи) къпинови храсти, цъфтящи със скъпоценни камъни. Той се приближи към тях. Карнеоловото дърво беше в плодове, отрупано с висящи гроздове, прекрасни (хубави) за гледане. На лапис-лазули дървото растяха листа (зеленина) и по него висеше изобилен плод, прекрасен за гледане от очите (дърво приятно за очите).“ (виж „The Epic of Gilgamesh“, The Standard Version, Tablet IX, Lines 165-176) На Таблетка VІІІ от същия епос, четири пъти, регулярно, в текста се повтарят две ключови строфи: - „На хоризонта се появиха“ и „Първите намеци на зората“. „Тези две линии (две строфи) се повтарят на интервали през цялата тази таблетка (Tablet VІІІ). Включването им не е нито случайно, нито е за поетични цели, а по- скоро отразява натрапчивата идея на вавилонските свещеници-астрономи за това, което е известно като „хелиакални изгреви“ на ключови звезди и планети. Хелиакалното изгряване се случва, когато звезда или планета се издигне над хоризонта в същия този момент, в който се появяват и „първите намеци на зората“.“ (виж кн. „He who saw everything: A Verse Translation of the Epic of Gilgamesh“, by Robert Kyle Grenville Temple, by Rider & Co, An imprint of Random Century Group Ltd., London, 1991, Notes to Tablet VІІІ, 1, р. 86); (ср. 2Петр.1:19). Терминът „хелиакален“ означава „свързан със слънцето („Хелиос“ – бог на слънцето в древногръцката митология) или близо до него“.]

„Тук е търпението на светиите; тук (са) пазещите заповедите на Бога и вярата в Исус. И чух глас от небето да ми казва: Напиши – Блажени мъртвите, които отсега умират в Господа; Да, казва Духът, за да си починат от трудовете си и делата им следват с тях.“

Търпеливата увереност, надеждата, очакването и вярата на Божиите хора е в правдата на Неговото продължаващо управление над Земята и в сигурността на Неговия идещ Съд (виж Откр.13:10). Християните пазят заповедите (на Завета), т.е. са верни на повеленията на Завета, като продължават до край да упражняват вярата си в Исус Христос. Християнството изисква покорно и вярно търпение пред противниците. Естествено, това има последствия, не всички от които са приятни. Първите читатели на Йоан са знаели, че пазенето на вярата в Исус е можело да означава също така и тяхната смърт. И заради тях той записал следващите думи на гласа от небето, казващ: „Напиши: Блажени отсега нататък мъртвите в Господа!“. Чрез заместническата смърт и дело на Господ Исус Христос, Небесата (понастоящем, все още само архетипно) са били отворени за Божиите хора.

Преди божественото пребиваване на Спасителят дори най- светите хора се страхували от Смъртта и оплаквали мъртвите като хора, които загивали (виж 1Сол.4:13). Но сега, след като Спасителят е възкресил Своето тяло (алюзия за Църквата Му), смъртта не е вече ужасна, но всички, които вярват в Христос, я стъпкват сякаш е нищо, и предпочитат да умрат вместо да се отрекат вярата си в Исус Христос, знаейки много добре, че дори и да умрат, те не погиват, но ще оживеят, и ще станат нетленни, при възкресението. Но дяволът, който, поради греха, винаги нечестиво е тържествувал, чрез смъртта, сега, когато наказанието на смъртта е премахнато, той е единственият, който остава наистина мъртъв. (Всичко това е и сакрална астрономия, свързана с Господ-Бог Яхве/Юпитер, със Смъртта/Меркурий и с Дявола/Марс).

Смъртта е станала като тиранин, който е напълно победен от новия законен Монарх; метафорично, тя (смъртта) е вързана за краката и за ръцете, и всички, които са „в Христос“ я тъпчат, когато минават, и като Негови свидетели (чрез вярата) я осмиват, подигравайки й се и казвайки: - „О, смърт, къде е твоята победа? О, гроб, къде е жилото ти?“ (1Кор.15:55). 

„И видях – и ето бял облак, и на облака седящ подобен на Човешки Син, имащ на главата Си златен венец и в ръката Си остър сърп.“

Взаимовръзката тук към книгата на пр. Данаил е явна. Отнасянето е към пророчеството на Дан.7^-ма гл. за въвеждането на Исус Христос като Цар на вселената – видение, което следва пророчеството за Звяра със седем глави и десет рога. В старозаветната пророческа книга „един като Човешки Син“ (Дан.7:13,14) идва с небесните облаци, за да сложи край на владичеството на Зверовете; така и в Откр.14^-та гл., появата на Исус Христос е решаваща за изхода на вселенския сблъсък. 42^-а месеца ще има война м/у последователите на Звяра и тези на Агнето; м/у заблудата и истината. Царството на Звяра ще изчезне след изтичането на последните 616 дни, но не и преди беззаконието на отстъпниците да достигне до върха (Славния свят хълм). Чак тогава ще се спаси целия „Израил“, символично представен, чрез „144 000^-те хиляди“ (виж Бит.15:16; Римл.11:26; Откр.7^-ма гл.). Идеята на Йоан е ясна: Нека двата Звяра (виж Откр.13^-та гл.) да вършат злините си – Човешкият Син Се Е възнесъл на облаците и е получил вечно господство над всички хора и народи! Неговото Царство няма никога да бъде съборено; никой, никога няма да царува след Него (виж Дан.2:35,44,45). Царството на Бог-Отец и Агнето ще бъде завинаги утвърдено!

В центъра е бял облак, а Седящ на облака Е Един, като Човешки Син [астрономически това е картина на издигнатия от Стария по дни (алюзия за Слънцето) на новата й орбита/славен престол планета (физически двойник или брат-близнак на Слънцето) - насилствено угасената (прободена и временно умъртвена) звезда, сега като планета - Юпитер, сакрално наречен на иврит - „Един, като Син на Човека“ (виж Дан.7:13,14; ср. Йоан 12:32,34)], имащ златна корона на главата Си. Това е познатият облак на Славата, с който Исус Христос е облечен (виж Откр.10:1); сега той е бял, а не тъмен (?) като на Синай (виж Изх.19:16-18; Соф.1:14,15). Причините Йоан да говори за облака, в този контекст, могат да бъдат разбрани от неговата връзка с Човешкия Син. Сега Човешкият Син царува като Втори Адам, Цар на царете. Йоан показва Христос вече седнал на облак, поставен на Своя небесен престол. По- рано (ст. 6^-ти) Йоан ни показва седенето на Израилевите водачи над Земята; сега с/у тях седи Христос Господ, възцарен в/у Облака на Славата (виж Пс.2:2-6), извършващ Своя Съд над враговете Си (ср. Йоил 3^-та гл.).

[В храма на град Есна, Египет, имало изображение и статуя на бог Heka (чиято титла била – „Аз Съм“; виж Изход 3:14); името му било изписано на стените. Той (Heka) редовно бил призоваван да жъне (бил поканван за жътва) и статуята му била изнасяна, и носена през нивите, за да осигури плодородие, и изобилна реколта. Върху колона, обозначена като № 11 в този храм (в град Есна), в картуша, посветен на бог Heka, името му е изписано с египетските йероглифи за „обработваемо поле“, напомнящи, че Heka бил бога на жетвата, „слизащ (спускащ се) на полето“. (виж „The Esna Texts“ 299, Column 11, Cartouches of Heka); (за още виж кн. „L’ecriture figurative dans les textes d’Esna“, Serge Louis Charles Sauneron, Publications de l’Institut Francais d’Archeologie Orientale, Esna VIII, Le Caire, Egypte, 1982, р. 157) В по- късни времена, в древен Египет и бог Птах (Сатурн), а в древна Гърция - и бог Кронос (Сатурн, Сатана), бил изобразяван със сърп в ръката си, понеже разделил Земята от Небесата. Кронос бил считан за господар на жътвата и на овощните градини. Явявал се символ и на божественото унищожение на народа си. „Поради влиянието на Сатурн всичко, което е живо на този свят, съдържа семето на собствения си край и отново, заради Сатурн, онова, което ни храни, в същото време и ни унищожава… Сатурн е този, заради когото животът ни е толкова труден. Заради Сатурн всеки меч е двувръх и всяка корона е корона от тръни. И ако понякога имаме чувството, че повече не можем да издържим, ако паднем и нададем вой на отчаяние до небесата, това е, защото Сатурн ни избутва до предела на силите ни… Тиранията на Сатурн над Майката Земя, зловещите му усилия да изцеди всичкия живот от сърцевината на Космоса, продължава дълъг период от време, непредставим за човешкия ум. В крайна сметка на тиранията му е сложен край и макар и да не е окончателно победен, Сатурн бива ограничен единствено до своята сфера на влияние.“ (виж кн. „Апокрифната история на света“, Джонатан Блек, НСМ Медиа, София, 2009, стр. 54,55) Затова, 7 дни преди Потопа, Зевс/Юпитер натиснал и детронирал Кронос/Сатурн в небесата, взел му сърпа от ръката, победил го, и го кастрирал, понеже Сатурн се превърнал в бог-вампир на унищожението, изяждайки (енергийно изсмуквайки жизнеността или кръвта на човеците) собствените си деца. След кръста всяка власт е била дадена на Господ Исус Христос (виж Мат.28:18), но Сатана все още не е окончателно капитулирал (ср. Римл.16:20; Евр.2:8). В т.н. „Eleusinian Mysteries“ („Елевзински мистерии“) първият пожънат зелен житен клас (при евреите т.н. „движимия сноп-принос“ - виж Левит 23:10,11) бил символ на възхода на ярката синьо-бяла звезда „Spica“ („Спика“ – „жито“, „клас“, „зърно“; „Alpha Virginis“) - божественото семе, което държи в лявата си ръка богинята на южното съзвездие „Дева“ - крилатата небесна богиня-девица, която египтяните наричали Isis (Изида; планетата Венера). „Спика“ била наричана още „Къщата на хляба“ (на иврит „Бет-Лехем“ - „Домът на хляба“) и затова често била изобразявана (на всички древни звездни карти) като жена със сноп пшеница в лявата си ръка (в дясната си ръка държи сърп, символ на Луната – сърпът на Кронос/Сатурн). „Житното семе“, което тя съхранявала, насочвало към великото космическо „време на пожънване“. По- късно то било символизирано, чрез хляба на Тайната вечеря, символизиращо тялото на Господ Исус Христос. Астрономическото събитие на преминаването на „Утринната звезда“ (планетата Венера) през съзвездията „Риби“ и „Овен“ (т.е. през месеците март и април) свързал този времеви период с мита за Благовещението. (за още виж кн. „Апокрифната история на света“, Джонатан Блек, НСМ Медиа, София, 2009, стр. 241)] [„Символизмът съвпада точно с този на Вавилонската система, която обявява сърпа на Sin (Луната) за „двете ръце“ на Enlil (планетата Юпитер), космическата планина.“ (виж кн. „The Saturn Myth“, David N. Talbott, Published: Doubleday, New York,  USA,  1980,  Ch.  IX; „Interconnected Symbols“, „Sword“)]

[В древногръцката митология богът (в кн. Откровение - „звярът“) от морето Poseidon (Посейдон; планетата Меркурий) имал постоянно променящ се темперамент. Когато бил в добро настроение, той създавал нови „острови“/пирамиди точно както направил за Clito (Cleito, Clito или Clitoris; Клито или Клитор – митологична смъртна жена, която никой никога не можел да открие), една от неговите любовници, създавайки т.н. „Атлантида“ („Атлантида“ означава буквално „дъщерята на Атлас“). „И Посейдон, поразен от (зачена) желание за нея (за Cleito; Клито), се ожени за (преспа с) нея. И за да направи хълма, на който тя живееше, непревземаем (здраво заграждение), той го отчупи (извая; оформи) отвсякъде. И той направи (създаде) кръгли пояси от море и земя, обгръщащи се един друг последователно, някои по- големи, други по- малки, два от сушата и три от морето, които той изряза, като че ли от средата на острова. И тези пояси бяха на равно разстояние от всички страни, така че да бъдат непроходими за човека“ (виж кн. „Critias“, Plato, „Plato in Twelve Volumes“, Vol. 9, Translated by Sir Walter Rangeley Maitland Lamb, Publishers: Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts, USA and William Heinemann Ltd., London, UK, 1925; „Critias“, § 113_d) По- често обаче той бил в лошо настроение и разклащал тризъбеца си (комплекс от три пирамиди?), предизвиквайки големи земетресения, сеизмични вълни, и изригване на вулкани. Посейдон се скарал с богинята Атина (планетата Венера), когато се сражавали за град Атина, Гърция. Те трябвало да направят полезен подарък за жителите на града. Посейдон ударил земята и направил извор със солена вода, докато Атина направила маслиново дърво. Вбесен от факта, че дарът му се смята за безполезен, Посейдон наводнил града с потоп (ср. Дан.9:26; Откр.12:15). По- късно, опитвайки се да компенсира това, той „изобретил“ коня. В произведението „Теогония“ великият воин Chrysaor (Хрисаор) бил описан от Хезиод като държащ в ръцете си остър сърп от злато. „Древни, нередактирани митове представят Poseidon като пряк баща на коня. В култа към Rock Poseidon, Poseidon Petraios, в Тесалия (б.а. област в Гърция), а също и на the Kolonos Hippios в Атина (б.а. столицата на Гърция), се казва, че Poseidon е излял семето си върху скала, от която е изскочил първият кон. Други версии разказват как той се съвкупил с мрачно женско същество, което станало майка на коня. Когато Perseus (Персей) обезглавил the Gorgon Medusa (Горгоната Медуза), с която лежал Poseidon, кон и въоръжен воин, Pegasus (Пегас; б.а. ослепително бял крилат кон) и Chrysaor (Хрисаор; б.а. митичен войн-великан), изскочили от тялото й.“ (виж кн. „Greek Religion“, Walter Burkert, Publisher: Blackwell Publisher Ltd., Oxford, UK, (1977 in German) 1985,, Ch. III - „The Gods“, § 2.3 - „Poseidon“, р. 138) „С нея (б.а. – с Медуза Горгона) лежал the Dark-haired One (Тъмнокосият; б.а. Посейдон) на мека поляна сред пролетни цветя. И когато Perseus (Персей) отсякъл главата й се появили великият Chrysaor (Хрисаор) и конят Pegasus (Пегас), който се наричал така, защото бил роден близо до изворите (pegae) на Ocean; и този другият (б.а. Chrysaor), защото държал златен сърп (aor) в своите ръце.“ (виж кн. „Hesiod, Homeric Hymns, Epic Cycle, Homerica.“, Hesiod, Translated by Hugh G. Evelyn-White, Publisher: William Heinemann, London, 1914, see „Theogony“, Ch. „The Bestiary“, Lines 280-285) Видно е, че това са били някакви големи астрономически явления свързани с големите пирамиди по Земята, които били красиво митологизирани от древните мъдреци.]

„И друг ангел излезе от храма викащ със силен глас към Седящия на облака: Изпрати сърпа Си и пожъни, защото дойде за Тебе часът да пожънеш, защото узря жътвата по земята; и бе ожъната земята.“

Ударението на тази картина пада не върху Съда, а в/у благословението и събирането на избраните. Това, също е делото на Човешкия Син в Неговата „Parousia“ (на гр. език - „Δευτέρα“ „Παρουσία“ – второто идване на Исус Христос, пристигане, присъствие; идването на Божието Царство), когато изпраща Своите ангели - Своите небесни посланици, да съберат избраните Му (виж Мат.24:30,31).

Думата за „събирам“ буквално е „синагога“; църквите в І век били просто християнски „синагоги“ (ср. Яков 2:2), и очаквали наближаващия скоро „Ден“, когато блудната Юдея щяла да бъде напълно лишена от наследство, а Църквата разкрита като истинската Синагога, събрана в окончателната си новозаветна форма (виж 2Сол.2:1). Христос описал Божието царство като голяма жътва (виж Марко 4:26-29) и казал на Своите ученици: - „Ето, казвам ви, подигнете очи си и вижте, че нивите са вече бели за жътва. Който жъне получава заплата (ср. Откр.14:13), и събира плод (ср. Откр.14:4) за вечен живот; за да се радват заедно и който сее, и който жъне.“ (Йоан 4:35-36).

Съответно, Йоан видял един ангел призоваващ Човешкия Син да вземе сърпа [в шумерските митове - кирката, търнокопът, мотиката на бог Енлил (Амон/Шива/Яхве/Зевс/Юпитер), с която той разцепва Планината на Земята] Си (споменат 7 пъти в този текст) и да пожъне, молещ се в покорство на Христовата заповед: - „Жетвата е изобилна, а работниците малко; затова, молете се на Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си.“ (Мат.9:37,38). От Своя Облак-Престол Царят отговаря на молитвата на Църквата: - като хвърля Своя сърп над земята, Той изпраща Своите жътвари (ангели); Земята е ожъната и плодът е донесен в Неговото Царство. Образът на сърпа е свързан в Писанието с Петдесетница, празнувана 7 седмици след като житото било ожънвано (виж Втор.16:9), когато Св. Дух се излял в спасение и благословение (виж Деян.2^-ра гл.). {В древногръцката митология сезонът на/за настъпването на космическата жътва бил свързван с богинята-царица Хера (и с нейният брак с царя Зевс, вътре в пещерата на свещената планина Ида). „Името на „Hera“ („Хера“), царицата на боговете, допуска различни взаимно изключващи се етимологии; една възможност е да го свържем с „hora“ („сезон“) и да го тълкуваме като „узряла за женитба (за брак)“.“ (виж кн. „Greek Religion“, Walter Burkert, Publisher: Blackwell Publisher Ltd., Oxford, UK, (1977 in German) 1985, Ch. IIІ „The Gods“, § 2.2 „Hera“, р. 131) [В астрономичен смисъл, неземната, предразсветна светлина на планетата Венера се припокрива (метафорично - „бракосъчетава“) със светлината на гиганта Юпитер, вътре в „утробата“ на Земята - в Светая Светих на храма в град Ерусалим, Израел, веднъж на няколко хиляди години (2112 г.?).]}

Йоан се връща към темата за Съда, защото заедно със събирането на Църквата („Невестата“) върви и отлъчването на отстъпилата Юдея („Блудницата“). Бит.21^-ва гл. описва как признаването на Исак като дете на обещанието изисква изгонването на слугинята Агар и нейния син Исмаил; и ап. Павел вижда в този разказ алегория за отхвърлянето на стария Израил (в края - и на исмаилтяните ислямисти) и признаването на Църквата като „наследник на обещанието“. Той писал това на църквите в Галатия, в които се били промъкнали юдаистки учения: „Защото е писано, че Авраам имаше двама сина, един от слугинята и един от свободната; но този, който бе от слугинята се роди по плът, а онзи, който бе от свободната, по обещание. И това е иносказание, защото тези две жени представляват два завета, единият от Синайската планина, който ражда чада за робство, и той е Агар. А тази Агар представлява планината Синай в Арабия и съответства на днешния Ерусалим, защото тя е в робство с чадата си. А горният Ерусалим е свободен, защото е Майка... А ние, братя, както Исак, сме чада на обещание. Но, както роденият по плът гонеше родения по Дух, така е и сега. Но какво казва писанието? „Изпъди слугинята и сина й; защото синът на слугинята няма да наследи със сина на свободната.“ Затова, братя, ние не сме чада на робинята, а на свободната.“ (Галат.4:22-31). Във ІІ в.сл.Хр. старият Израил и град Ерусалим - столицата на отстъпническия, преследващ юдаизъм, окончателно били изгонени, отлъчени, от Завета, а Църквата била призната за законния наследник на обещанието. Така и в края – множеството християнски църкви, пълни с християни отстъпници, следващи заблудите на еврейския лидер - Антихриста, ще бъдат отлъчени от Завета, а само останалите верни, следващи Агнето, ще бъдат признати за истинските чада на Небесния Ерусалим („Невестата“); за Църквата.

[В древно-египетската „Книга на Портите“ е записано: „Ра дума на Планината: - „Изпрати напред (разпръсни) светлина, О, Планина! Нека се излъчи (да възникне) светлина (блясък) от това, което ме погълна и това, което е заклало (убило) човеците, и което е изпълнено с клането (убийството) на боговете. Дишане за Вас (Съживете се), О, Вие, които живеете в светлината на вашите обиталища, моите великолепия (скъпи дарове?) ще бъдат за Вас. Аз издадох декрет (заповед) за тяхното клане (избиване) и те (боговете-планети?) заклаха всичко, което съществуваше. Аз те направих скрит (те скрих) от онези, които са по земята, възстанових короната (или тиарата) на тези, които са на Планината.“ Боговете казват: - „Нека този скиптър с глава на чакал да изпусне Словата на Този Велик Бог, Който съединява в едно Своите членове.“ – „Ела при нас, О, Ти, от Когото сме произлезли! Виковете на радост са към Теб, О, ти, Който Си на Твоя диск, Ти, Велики Боже, Чиито форми (или трансформации, превъплъщения) са многобройни.“ Техните (на спасените?) провизии (се състоят) от хлебни питки и пиво.“ (виж кн. „The Egyptian Heaven and Hell“, Vol. ІІ: „The Book of Gates“, by sir Ernest Alfred Wallis Budge, Kegan Paul, Trench, Trubner & Company, London, 1905, Ch. IІ, „The Ante-Chamber of the Tuat“, рр. 82, 84; или виж кн. „Книга на Портите“, превод Теодор Леков, изд. Изток Запад, 2017)]

„И друг ангел излезе от храма в небето, имащ и той остър сърп, и друг ангел излезе от жертвеника, имащ власт над огъня, и извика със силен вик към държащия острия сърп (ангел), като каза: Изпрати си острия сърп и обери гроздовете на лозето по земята, защото узря гроздето й. И ангелът хвърли сърпа си на земята, и обра лозето по земята; и хвърли (го) в големия лин на гнева на Бога. И беше изтъпкан линът вън от града и излезе кръв от лина до юздите на конете от/на хиляда и шестстотин стадия.“

Йоан видял ангела, който има власт над огъня, горящ в/у олтара, да идва точно от олтара с молитвите на светиите (виж Откр.8:3), за да осъди - да донесе историческия отговор на поклонението и молитвите на Църквата. Той също се моли за жътва – но този път тя ще бъде жътва на нечестивите „гроздовете на гнева” (Йоил 3:13 съчетава образите на жътвата и на гроздобера). Така този ангел призовава ангела, държащ сърпа, да обере гроздовете на „земното лозе“, защото гроздето му е вече узряло. Божието лозе „Израил“ е узряло за Съд (виж Исая 5:1-7). Многократните споменавания на „Земята“ (6 пъти в Откр.14:15-19), заедно с образът на гроздето (от Земята), наблягат, че това е съд в/у град Ерусалим и Юдея (ср. Йоил 3:13,14). Лозето е осъдено! Линът е Йосафатовата долина (ср. Йоил 3:12). [Вероятно „сърпът“ е алюзия за пътя (въртенето) на планетата Венера - „пламения меч, който се въртеше“ (виж Бит.3:24) над полу-дъгата (трасето, с формата като на сърп, на тази планета по Земята): - от платото Гиза в Египет - през възвишенията, около град Петра в Йордания - до (над) хълма Сион, в град Ерусалим, Израел?]

[В египетските „Текстове от Саркофазите“ (~ 2100 г.пр.Хр.) е записано (за планетата Венера?): - „Аз съм огненото Око на Хор, което вселява ужас, Господарката на клането, внушаваща голям страх, която се появява в пламъка на Слънцето, на която Ра се яви в цялата си слава, чиито деца Ра-Атум създаде силни... Пламъкът върви зад мен, страхът върви пред мен, аз се сражавах с боговете... Сет падна от моята ръка... Ужасът пред мен обхваща всички, трепетът пред мен обкръжава всички, всичко беше отдадено на мен от Нун. Ра е казал за нея: - „Огромният страх е пред теб, великият ужас е пред теб, могъществена е твоята ударна мощ, велика е твоята магия в телата на твоите врагове, и враговете ти са паднали на лицата си пред теб. Всичките хора ще паднат в смъртоносен сън пред теб и всеки, които те види, ще се страхуват от теб…“ (виж „Coffin Texts“, ІV, Spell 316, §98, §99, §101, §105, §107, §108.) Образът на огнената жена бил свързван с кобрата Wadget, която се наричала - „Великата дама на пустинята, Дамата на пламъка, Великата… хапеща с устата си, която погубва с опашката си…, която живее в/у онези, които загиват от пламъка на устата й, която спасява Ра от (змията Апоп) Апофис.“ (виж „Coffin Texts“, ІV, Spell 284, §34.) „Аз съм Wadget - Господарката на изтичащия пламък и малцина могат да се доближат до мен.“ Малцината, които се осмелявали да се доближат до нея, били Сет (Меркурий) и неговите последователи, тъй като тя (Венера) изгаряла всички около себе си. (виж „Book of Dead“, Ch. 17)]

За такъв ден на „голямо клане“ пророкувал и пр. Исая: „И ще има на всяка висока планина, и на всяко високо бърдо, реки и водни потоци, в деня на голямото клане, когато кулите паднат. При това, светлината на Луната ще бъде като светлината на Слънцето, и светлината на Слънцето ще бъде седмократна - като светлината на седемте дни, В деня, когато Господ превързва струпея на людете Си, и изцелява раната от удара им. Ето, Името на Господа иде от далеч; Гневът Му е пламнал, и гъстият Му дим се издига. Устните Му са пълни с негодувание. Езикът Му е като поглъщащ огън, и дишането Му като прелял поток, който достига дори до шия, за да пресее народите в ситото на погублението. И в челюстите на племената ще има юзда, която ще ги накара да се заблудят. А у вас ще има песни, както в нощта, когато пазите светия фестивал и сърдечна радост, както, когато вървите с флейти, за да отидете в Планината на Яхве, Могъщият (Силата) на Израил. И Яхве ще направи да бъде чуто славното слизане на Неговия Глас, и да се види тежкото слагане на ръката (мишцата) Му, с гневно негодувание, и с пламък на огън поглъщащ, разпръскващ силна буря, и (едър) град.“ (Исая 30:25-30) [„Този оригинален характер на Енлил като бог на Бурите и Дъждовете е несъмнен. Светът е считан за огромна планина (кюр) и е наречен Екюр, „дом на планината“, във вътрешността на която стои планината хурсаг, наричана още „планината на Arallu“. Хурсаг е описан като мястото, където ветровете обитават, а молитвата съдържа следните редове: - „О, велик Enlil (Енлил/Яхве; планетата Юпитер), im-hur-sagy, чиято глава e сравнима (или съперничи) на Небесата, Чието основание (основа) е положено (лежи) в чистата бездна, Който си почива (отдъхва) в земите, като разярен див бик, Чиито рога блестят като лъчите на бога Слънце.“ (виж кн. „Mythology of All Races“, „Semitic“, Vol. 5, Stephen Herbert Langdon, Cooper Square Publishers, Inc., New York, USA, 1964, р. 99)] Образите от текста на Откр.14:20 се основават и на пророчеството в Исая 63^-та глава за унищожението на Едом (Села/Петра; ср. кн. Авдий), където Бог е описан като Един с червени дрехи, който смачква гроздове с винена преса. Той обяснява защо Неговата дреха е изцапана с „гроздов сок“ (кръв): - „Аз Сам изтъпках лина и от племената не бе с Мене ни един човек. Да! Стъпках ги в гнева Си и смазах ги в яростта Си, тъй че кръвта им попръска дрехите Ми и изцапах цялото Си облекло. Защото денят за въздаянието беше в сърцето Ми и годината Ми за изкупване настана. Аз разгледах, но нямаше кой да помага и зачудих се, но нямаше кой да подкрепя. Затова, Моята мишца Ми изработи спасение и Моята ярост, тя Ме подкрепи. Аз стъпках племената в гнева Си, опих ги с яростта Си и излях кръвта им в земята.“ (Исая 63:1-6) Надеждата на пр. Исая е, че в края людете пак ще си спомнят „yə·mе ‘o·w·lam“ „дните вечни“ („дните на вечността“) и времето на Мойсей, когато Бог „положи Светия Си Дух всред тях“, когато Яхве избавил и водил народа Си през Бездната, без да се препънат (виж Исая 63:11-14).

[В традицията на египетския град Бузирис се твърди, че почвата на земята била оплодена с кръвта на закланите Сет (планетата Меркурий) и неговите последователи, които били изобразени във формата (във вид) на кози. (виж кн. „The Gods and Symbols of Ancient Egypt: An Illustrated Dictionary“, Мanfred Lurker, Thames & Hudson, London, 1980, р. 64) Плутарх отбелязал подобна традиция за виното (от плода на лозата), произхождащо от почвата, която е била оплодена (напоена) от телата (кръвта) на небесните богове слезли на земята. (виж кн. „Legends of the Egyptian Gods: Hieroglyphic Texts and Translations“, by sir Ernest Alfred Thompson Wallis Budge, Kegan Paul, Trench, Trubner & Company, London, 1912, р. 206) Оплождането на земята често било свързвано с жертвоприношението на (козела) Сет и неговите последователи. Според традицията на египетския град Хераклеопол (Нен- Несут) кръвта на Сет оплодила почвата: „Виждайки, че Ра се грижи за Озирис, Сет дошъл и паднал на земята на лицето си, кръв бликнала от носа му - така в Нен- Несут започнало земеделието.“ (виж кн. „Myths and Symbols in Ancient Egypt“, Robert Thomas Rundle Clark, Thames & Hudson, London, 1959, р. 137) Събитията, разказани в този мит, били повтаряни от древните египтяни по време на ежегодния празник „прекопаване (с мотика) на земята за кръвта, която излезе в Хераклеопол“. В град Бузирис събитията от мита били повтаряни на годишния празник на „великото прекопаване (с мотика) на земята в Бузирис, в нощта, когато земята била напоена с тяхната кръв“. (виж кн. „The Sky-Religion in Egypt: Its Antiquity & Effects“, Gerald Averay Wainwright, Cambridge University Press, 1938, рр. 29-31)]

В старозаветната жертвена система „телата на онези животни, чиято кръв се внася в святото място от първосвещеника като принос за грях, се изгарят извън лагера. Затова и Исус пострада извън портата, за да може да очисти хората, чрез Своята собствена кръв. Затова нека да идем при Него извън лагера, носейки Неговия укор. Защото нямаме траен град, но търсим Града, който идва.“ (Евр.13:11-14). Мястото за съд било извън града, където били изхвърляни телата на пожертваните животни; и където Исус Христовата кръв била пролята от бунтовната Юда. В тази многослойна образност, кръвта течаща извън „града“ принадлежи на Христос, пожертван извън лагера; сега това е кръвта на отстъпилата Юда, изхвърлена и отлъчена от „Горния Ерусалим“; лишена от наследството от Бога-Отца, от светлината на Св. Дух и от Живота. [В края на ХVІІІ египетска династия, в „Книгата на Божествената крава“, бил записан мит, наречен „Унищожението на човечеството“, в който е описано как Ра изпратил своето „Око“ (богинята Хатхор - еманация на планетата Венера) да унищожи хората, които повдигнали въстание с/у него. „Окото“ (Венера) подгонило хората в планините и безмилостно ги избивало, а изтичащото от кръвта им езеро изпило. Но Ра предизвикал цял потоп от пиво (като червено вино), заливащ „бреговете в четирите краища на света“, който богинята изпила и заспала. Така бил спасен остатък от човечеството. (за повече виж кн. „Legends of the Egyptian Gods: Hieroglyphic Texts and Translations“, by Sir Ernest Alfred Thompson Wallis Budge, Kegan Paul, Trench, Trubner & Company, Limited, London, 1912, „Book of the Heavenly Cow“, „The Legend of the Destruction of Mankind“, ХХІІІ-ХХVІІ)]

„Хиляда и шестотин стадия“ - е цялата дължина на Ханаанската Земя (Палестина) - от Дан до Вирсавее [на ханаански език „Беер-Шива“ „Кладенецът на Шива (Седмия)“ (на планетата Юпитер/Яхве)]; [инженерно, това разстояние - 1600 стадия умножено по числото на планетата Венера (264) и получената сума разделена на 1000 дава (в километри?!) по права линия (или, вероятно е) точното разстояние от центъра на Голямата пирамида в Гиза, Египет - до центъра на Храма в град Ерусалим, Израел - 422,4 км.?]. Така, метафорично, цяла Юдея също е представена като наводнена с кръв в идещия Съд над целия народ обитаващ „Градината на земята“. [В еврейските „Мидрашими“ се съдържа следното описание на събитията при Изхода: - „Водите се устремили към небесата на височина хиляда и шестстотин стадии, и можели да бъдат видени от всички народи по земята.“ (виж Пс.104:6-8; 107:25,26)] Потоците на течащата кръв стават образ на голямото „червено море“, достигащо до юздите на конете – като едно повторение на удавянето на фараоновите коне и колесници (виж Изх.14:23,28; 15:19; ср. Езек.32:5,6). 

{За някакви феноменални астрономически явления [описани в митологията, като сексуален акт м/у „безсмъртен бог“ („божий син“), т.е. планета и „човешка жена“ - разширяваща се нагоре, обърната, пирамида-храм (ср. Битие 6:2,4)] и пронизителни ветрове, които обикаляли „острова“ (пирамидата-кораб – „космическата планина“), и причинявали мистериозна, висока като (колкото) планината, „тъмна вълна“ е споменато в произведението „Одисей“ на древногръцкия поет Омир. „Но Обгръщащият и Разтърсващият земята приел неговата форма и легнал с нея в устието на бурната река. И тъмната вълна стояла около тях, като сводеста планина, и скривала бога и смъртната жена. И той развързал девическия й пояс и излял сън върху нея. Но когато богът приключил делото си на любов, той стиснал ръката й, заговорил и се обърнал към нея…“ (виж кн. „Odyssey“, Homer, Book 11, §§ 240-247) В старозаветната книга „Изход“ водите от бездната, на описаното в разказа „червено море“, били стоящите ниско долу в/у (похлупващи) повърхността на земята, като тъмна вълна (талаз; прилив) червени (на цвят подобни на кръв) скаларни вълни, които достигали до височината на юздите на конете, т.е. до стълбовете - местата, където за кратко време, фигуративно, били привързвани небесните коне/планети, т.е. – до върха (до височината), на която се издигала каменната глава на „човека“ – пирамидионът на Голямата пирамида в Гиза, Египет.}

Чрез слово от Светия Дух пророците Данаил и Захария писали за Ден, когато „светилището ще се очисти“ (ср. Дан.8:14) и всички неща в „Земята“ ще бъдат свети, когато „Земята“ ще се изпълни с очистени, сияещи човеци (виж Дан.12:3), когато „Свят на Господа“ ще бъде написано дори на „камбаните (звънците) на конете“ [на огнените, говорещи камъни/кристали в пирамидите - „камбаните“ на небесните „(царе на) коне“ (планетите), които ще идват над или от Египет с мир и ще донасят скъпоценните си товари от далечните краища на (звезди във) Вселената] на Хълма на Светостта и Славата - Сион, в град Ерусалим, Израел (виж Зах.14:20,21).

Но Йоан видял, че Бог Е издигнал на Хълма Сион, нов и чист „Израил“, в който обещанията на Завета ще се изпълнят. Старият Израил (в края – съвременният нечист юдаизъм и последвалите го заблудени християнски църкви) е станал отстъпник и нечист, а конете му плуващи в кръвта му. Метафорично - дошъл е нов „Изход“, при който старият Израил не може да премине през свода (вратата на) Бездната; той не е научил и няма да пее новата песен на победата, защото се е превърнал в народ от насилници-египтяни; в езичници-вавилонци, в юдеи-отстъпници; в чада на дявола, вършещи зло (виж Йоан 8:44; ср. Ерем.4:22).